— Не, казвам ти сериозно, дай ми го! — Фиксирам го с поглед. Не искам да го плаша, но ако се наложи, ще направя и това. — Хайде по-бързо. Нямаме цял ден на разположение.
— В раницата ми е.
— Иди го вземи.
— Евър, сериозно. Какво…
Скръствам ръце пред гърдите си и повтарям:
— Донеси го. Ще чакам.
Майлс прави кисела физиономия и влиза обратно в стаята. След малко се появява с малка бяла тубичка в ръка.
— Ето. Сега доволна ли си? — изръмжава и ми я подхвърля.
Хващам тубичката и я оглеждам старателно, въртя я от всички страни и търся дата и място на производство. Оказва се, че съм виждала тази марка по аптеките. Но как тогава…
— Виж, имам час, премиерата ми е утре и, повярвай ми, нямам нужда от допълнително напрежение. Така че, ако обичаш…
Протяга ръка и чака да му върна тубичката, за да влезе в час.
Но аз не му обръщам внимание. Търся следи от игла, изобщо, някаква следа, че съдържанието е подменено и вътре има нещо друго.
— Днес бях свидетел как двамата с Деймън развалихте компанията. Бях готов да си затворя очите, но това сега е прекалено. Наистина, Евър, или отвори капачката и го използвай, или ми го върни.
Но аз не отстъпвам. Обхващам тубичката с длан, затварям очи и се опитвам да го прочета. Оказва се, че е най-обикновен мехлем за пъпки. И за разлика от повечето, помага.
— Свършихме ли!? — кипва Майлс.
Отварям очи и му връщам тубичката. Малко е да се каже, че се чувствам засрамена. Но когато Майлс я слага в джоба си и се обръща към вратата, не мога да се въздържа да не измърморя:
— Значи си забелязал?
Думите ми изгарят езика.
— Какво да забележа? — поглежда ме ядосано той.
— Ами… липсата на интерес към човека с мехлема.
Майлс показва бялото на очите си и почти изговаря:
— Да, забелязах. Мислех си, че разбирате каква опасност ме грози, че се вълнувате заради мен, но се оказа, че двамата сте си достатъчни.
— Съжалявам — измънквам аз. — Много съжалявам.
Но преди да свърша, той вече е затворил плътно вратата между нас.
Шеста глава
Шестия час имаме изобразително изкуство. Влизам в кабинета и си отдъхвам, когато виждам, че Деймън е вече там. Часът по английски при господин Робинс беше много натоварен, а на обяд нямахме възможност да поговорим, затова изгарях от нетърпение да го видя насаме поне за малко. Доколкото можем да бъдем сами в класна стая с още трийсет ученици.
Обличам работната престилка, вземам си нещата от шкафчето, обръщам се и сърцето ми отново слиза в петите, защото Роман е заел мястото ми. За втори път през този ден.
— О, Евър, здрасти — кима той и поставя чисто новото си платно на моя статив.
Стоя отстрани, едва крепя нещата си в ръце и чакам реакция от Деймън, но той е изцяло отдаден на картината си, глух и сляп за мен.
Вече съм на път да кажа на Роман да се разкара, когато си спомням думите на Хевън, че мразя нови хора. От страх, че може да се окаже права, се усмихвам насила и слагам нещата си на статива от другата страна на Деймън, но си обещавам утре да дойда по-рано и да си завзема обратно мястото.
— Кажете ми каква ни е задачата, моля ви! — пита Роман, слага четката между зъбите си и поглежда в пространството между мен и Деймън.
Обикновено харесвам британски акцент, но този човек не говори, а направо стърже. Вероятно защото се прави на англичанин. Подозирам го, защото говори като такъв само когато има достойна публика.
Но тази мисъл отново ме кара да се чувствам виновна. Всеки знае, че желанието да се харесаш на всяка цена е знак за вътрешна неувереност. А кой не би се чувствал малко неуверен в ново училище?
— В момента изучаваме — измите — решавам да бъда мила въпреки присвиването в стомаха. — Миналия месец сами си избирахме стила, но сега всички сме на фотореализъм, вероятно защото никой не го е избрал преди.
Роман ме оглежда от глава до пети, започва от стърчащия ми бретон и продължава надолу чак до хавайските чехли, разхожда се бавно из тялото ми и това кара стомахът ми да се обръща, подскача и свива в мъчителни конвулсии. Което означава, че намеренията му не са добри.
— Ясно. Значи трябва да го направим като снимка — спира той с огледа и се връща на очите ми, като задържа погледа си малко по-дълго, отколкото изисква приличието.
Но аз не отмествам очи. Готова съм да взема участие в играта. И макар неговият да изглежда напълно невинен, под лъскавата повърхност прозира нещо мрачно и зло, сякаш там се крие нещо страшно, макар да не знам какво.