— Съжалявам, аз… малко съм замаян — мърмори той, хваща с пръсти основата на носа си и затваря очи.
— Мислех, че никога не се разболяваш… че ние не се разболяваме — казвам, неспособна да скрия тревогата си. Посягам към чантата с надежда, че глътка от безсмъртния сироп ще му подейства добре. Той се нуждае от много по-голямо количество, отколкото аз. Не сме напълно сигурни, но Деймън подозира, че през тези шестстотин години е развил зависимост към него и с всяка година необходимото му количество се увеличава. Следователно, с времето аз също ще имам нужда от повече. Въпреки че това време изглежда много далеч, трябва в най-скоро време да го подсетя да ме научи да си го приготвям сама, за да не се налага да го моля всеки път.
Но преди да отворя чантата, той вади собствената си бутилка и отпива голяма глътка. Притиска ме до себе си, допира устни до бузата ми и казва:
— Добре съм. Искаш ли да се състезаваме с колите до вас?
Седма глава
Деймън кара бързо. Имам предвид ужасно бързо. Това ме дразни. Мисля си, че не бива да прекаляваме със скоростта само защото имаме вътрешни радари и усещаме безпогрешно дебнещи полицаи, минувачи, блуждаещи по пътищата животни и всичко останало, което би могло да се изпречи пред колите ни.
Но Деймън не мисли така и когато завивам по алеята и паркирам пред нас, го намирам да ме чака на входа.
— Вече си мислех, че няма да те дочакам — смее се и влиза след мен, следва ме до стаята, просва се на леглото, като увлича и мен. После ме целува дълго и нежно, и ако зависеше от мен, това щеше да продължи вечно.
С радост бих прекарала останалата част от вечността сгушена в прегръдките му. Мисълта, че пред нас ще има безброй такива дни, ме изпълва с огромна радост.
В началото обаче не беше така. В онзи ден, когато научих истината, изпаднах в шок. Толкова се разстроих, че реших да не го виждам известно време, докато осъзная и приема промяната. В края на краищата не всеки ден ми се случва да ми казват: А, между другото, да знаеш, че съм безсмъртен. И направих и теб безсмъртна.
В първия момент не повярвах. Но когато ми разказа как съм загинала в онази катастрофа, как съм изглеждала, когато ме е връщал към живота, когато си спомних как разпознах очите му при първата ни среща — тогава спрях да отричам очевидното.
Но това не значи, че приех новината безболезнено или с радост. Най-много ме измъчваха новопридобитите психически умения след преживяното — СБС (състояние близко до смъртта, но аз си знам, че бях не близко, а стопроцентово мъртва). Започнах да чувам мислите на хората, с едно докосване научавах всички подробности от живота им, говорех с мъртвите и какво ли още не. А имаше и още нещо. Да си безсмъртен може да звучи вълнуващо, но това означава едно — че никога няма да пресека моста. Никога няма да премина от другата страна и да видя отново семейството си. И като се замисля за това, ми се струва, че цената за безсмъртието е прекалено висока.
Отдръпвам с нежелание устни от неговите и поглеждам в очите му — същите очи, пленили сърцето ми преди четиристотин години, но колкото и да се опитвам, не мога да си спомня и зрънце от общото ни минало. Само Деймън знае тайните ни и ги пази с векове. Вече шестстотин години нито умира, нито се преражда, затова помни всичко.
— За какво мислиш? — гали той брадичката ми с пръст и аз усещам останалата след него топла и успокояваща следа.
Поемам дълбоко въздух. Знам, че се бори отчаяно да държи и двама ни само в настоящето, но този път съм категорична — искам да разбера повече за миналото си. За нашето минало.
— Мъчех се да пресметна кога сме се срещнали за пръв път — поглеждам го крадешком.
— Така ли? — вдига вежди той. — И спомняш ли си нещо?
— Не — свивам безпомощно рамене. — Абсолютно нищо. Но се надявам ти да запълниш празнината. Не е нужно да ми разказваш всичко. Знам колко мразиш да гледаш назад. Но аз изгарям от любопитство. Искам да разбера как е започнало всичко това. Как и кога сме се запознали и сме се влюбили един в друг?
Той се отпуска по гръб на леглото. Тялото му застива, устните му мълчат. И аз разбирам, че това ще е единственият му отговор.
— Моля те! — прошепвам аз, лягам и се сгушвам в него. — Не е честно да знаеш всичко й да ме държиш на тъмно. Кажи ми поне малко. Как съм изглеждала? Къде сме се запознали? Любов от пръв поглед ли е било?
Той се раздвижва, обръща се към мен и заравя пръсти в косите ми.