— Беше във Франция през 1608 година.
Преглъщам и задържам дъха си, за да не пропусна нещо.
— По-точно в Париж.
Париж! На мига си представям разкошни дълги рокли, откраднати целувки на Пон Ньоф, размяна на клюки за Мария-Антоанета…
— Бях поканен на обяд у един приятел… — Той притихва за момент. Погледът му се рее някъде назад през вековете. — Ти работеше там като слугиня.
— Слугиня!?
— Една от слугините. Родителите му бяха много богати. Имаха много слуги.
Лежа до него, шокирана от откритието. Не, наистина не очаквах точно това.
— Ти… не беше като другите — казва той и снишава гласа си до шепот. — Беше красива. Невероятно красива. Беше същата, каквато си сега.
Усмихва се замечтано, взема кичур от косата ми и я гали между пръстите.
— И както сега, беше сираче. Родителите ти бяха загинали при пожар, а ти бе останала без средства и подкрепа. Моите приятели те бяха съжалили и ти бяха осигурили работа.
Преглъщам тежко, леко объркана. Не знам какво да мисля и как да реагирам и се питам какъв смисъл има да се преражда човек, ако трябва да изживява тази ужасна болка всеки път.
— Беше точно, както си го представяш — любов от пръв поглед. Влюбих се в теб до полуда и вече нямаше връщане назад. Щом те видях, разбрах, че животът ми вече никога няма да е същият.
Той слага пръсти на слепоочията ми и се взира в мен, очите му ме канят и ми показват онзи момент в цялата му яснота, разкриват ми сцената, сякаш съм там.
Русата ми коса е скрита под боне, сините ми очи са срамежливи, страхуват се да срещнат други погледи. Дрехите ми са прости и безцветни, а ръцете — толкова груби и мазолести, че красотата ми бледнее.
Но Деймън я забелязва. В мига, когато влизам в стаята, погледът му намира моя, той успява да повдигне безличната обвивка и да види душата ми. Толкова е изтънчен, толкова фин, толкова красив, че… аз извръщам поглед. Веднага преценявам, че само копчетата на палтото му струват повече от годишната ми заплата. Не ми е нужен втори поглед, за да разбера, че той не е от моя свят…
— Но трябваше да действам предпазливо, защото…
— Защото вече си бил женен за Дрина — прошепвам и се заглеждам в сцената в главата си.
Дочувам, че един от гостите го пита за съпругата му. Той ме стрелва с поглед и отвръща:
— Дрина е в Унгария. Пътищата ни отдавна се разделиха.
Знае, че изявлението му ще предизвиква обществен скандал, но мнението на останалите не го интересува, по-важното сега е аз да чуя истината…
— С нея вече се бяхме разделили, така че това нямаше значение. Причината да внимавам беше, че в онова общество не се гледаше с добро око на връзките на благородниците с представители на по-низши класи. Ти беше толкова невинна, толкова уязвима, че се страхувах да не ти навлека неприятности. А и още не знаех дали и ти чувстваш същото към мен.
— Чувствах съвсем същото — казвам и продължавам да следя сцената през онази вечер. Виждам, че незнайно как, всеки път, когато отивам в града, успявам да налетя на него.
— Започнах да те следя — продължава той и ми хвърля изпълнен с разкаяние поглед. — Засичахме се по улиците уж случайно и толкова често, че ти постепенно ми се довери. Тогава…
Тогава започнахме да се срещаме тайно — открадвахме си по някоя целувка пред задния вход за слугите, прегръщахме се нежно в тъмните алеи или вътре в каляската му…
— Сега вече знам, че не е било толкова тайно, колкото съм се надявал — въздъхва той. — Дрина не беше в Унгария. Беше непрекъснато около мен. Наблюдавала е всичко, следяла ни е, планирала е как да ме спечели отново. Цената е била без значение.
Деймън въздъхва дълбоко, на лицето му се изписва трупаното четири столетия огорчение.
— Исках да се грижа за теб, Евър. Да ти дам всичко, да изпълня всяко твое желание. Исках да те направя принцеса, защото ти беше родена за такава. И най-после те убедих да дойдеш с мен… никога не съм се чувствал толкова щастлив и истински… Трябваше да се срещнем в полунощ…
— Но аз не се появих — допълвам и го виждам да крачи в тъмното на уговореното място, разстроен, нещастен, убеден, че съм се отказала от него…
— Чак на другия ден разбрах, че си загинала, налетяла си на каляска, докато си тичала към мен.
Деймън ме поглежда и аз виждам в очите му дълбоката, разбила живота и сърцето му скръб.