— Деймън, видях колата ти отпред — изчуруликва тя, съблича якето си и с няколко крачки покрива разстоянието от прага на вратата до бюрото ми.
Набраната в офиса делова енергия все още витае около нея. Тя му подава ръка и се вглежда в бутилката на коленете му.
— Значи ти си причината Евър да привикне към това? — оглежда ни поред със строг поглед и стиснати устни, сякаш вече има всички необходими доказателства, за да го обвини.
Поглеждам уплашено към Деймън и усещам, че паниката ме сграбчва за гърлото. Как би могъл да й обясни това непрекъснато надигане на бутилката със странната течност. Но той се засмива весело и казва:
— Виновен! Повечето хора не го харесват, но Евър го намира за вкусен.
И се усмихва ако не омагьосващо, то поне убедително. Ако питате мен, беше и омагьосващо, и убедително.
Но Сабин продължава да стои там като закована и да го гледа немигащо. После казва бавно:
— Напоследък проявява интерес единствено към тази напитка. Аз мъкна торба след торба с продукти, но тя не хапва нищо.
— Не е вярно — обаждам се, ядосана, че отново се хваща за храната, и то пред Деймън.
В същия момент виждам петното от чай „лате“ на блузата й и ядът ми преминава в гняв. Приближавам се към нея и соча петното, сякаш е кървава следа, белег за безчестие. Освен това ми се струва добър предлог за смяна на темата.
— Как стана това? — не питам, а по-скоро я обвинявам аз.
Тя оглежда блузата си, пръстите й се опитват да изтрият петното, замисля се и казва:
— Блъснах се в един човек.
И по равнодушието и нехайния тон разбирам, че за разлика от Миноз, изобщо не е впечатлена. Веднага забравя за петното, вглежда се първо в мен, после в Деймън и пита:
— Вечерята за събота остава, нали?
Преглъщам тежко и нареждам по телепатичен път на Деймън да кимне, да се усмихне и да каже „да“, въпреки че няма представа за какво говори тя. Защо забравих да му кажа?
— Направих резервация за осем — продължава Сабин.
Притаявам дъх, но бързо си отдъхвам, когато Деймън изпълнява нареждането ми, кима и се усмихва, дори предприема стъпка напред и казва:
— За нищо на света не бих пропуснал.
После подава ръката на Сабин и тръгва към вратата. Пръстите му стискат лекичко моите и изпращат мека успокояваща топлина към цялото ми тяло.
— Съжалявам за тази вечеря — прошепвам в ухото му на входната врата. — Надявах се, че ще забрави за това.
Той притиска устни към бузата ми и тръгва към колата.
— Тя просто се тревожи за теб. Иска да се увери, че съм добро момче, че наистина те обичам и няма да те нараня. Повярвай ми, минавали сме и друг път през това. И въпреки че на няколко пъти съм бил на ръба, винаги съм издържал теста — успокоява ме с усмивка той.
— Ох, да. Строгият баща пуритан — кимам, сигурна, че точно той е съвършеният пример за загрижен родител.
— Няма да повярваш, но земевладелецът бранеше портата си много по-настървено от пуритана — смее се той. — Но аз все пак успявах да се промъкна.
— Един ден може би ще се съгласиш да ми покажеш миналото си — казвам. — Нали се сещаш, още преди да сме се срещнали. Искам да видя твоя дом, родителите ти и… как се е случило всичко.
Но не довършвам, защото виждам болката в очите му и разбирам, че все още не е готов да говори за това. Щом заговорим за онзи период, той неизменно се затваря, отказва да ме допусне там, а това възбужда още повече любопитството ми.
— Миналото няма значение — пуска ръката ми той и се втурва да гласи огледалата, да наднича в жабката и какво ли не, само за да избегне погледа ми. — Всичко важно е тук и сега.
— Да, но… — запъвам се аз. Искам да обясня, че не става дума за празно любопитство, а за приближаване един към друг, за взаимно доверие, за споделяне на отминали тайни.
Но го поглеждам и разбирам, че с по-добре да спра и да се опитам да го допусна физически по-близо до себе си.
— Мислех си… — започвам отново и нервно навивам ръба на блузата около пръста си.
Той посяга към стартера, готов да потегли.
— Защо не направиш онази резервация в ресторанта? — поглеждам го и притискам устни.
— Сигурна ли си? — взира се той в мен.
Кимам уверено. Този път съм сигурна. Чакали сме този момент стотици години. Защо да отлагаме повече?