Выбрать главу

— Нали каза, че на всяка цена трябва да поддържаме впечатлението, че сме като другите? — продължавам да го дърпам за ръката, докато той най-после тръгва с неохота след мен. — Нали присъствието в клас и демонстрацията на интерес е част от фасадата?

— От друга страна, кое може да бъде по-нормално от двама влюбени тийнейджъри, които решават да избягат от училище, за да удължат уикенда си? — усмихва се той и струящата от красивите му черни очи топлина едва не ме отказва от намеренията ми.

Но аз поклащам глава, хващам още по-здраво ръката му и го повличам към клас.

Девета глава

Понеже ще прекараме заедно нощта, решаваме той да не идва до нас следобеда. На паркинга си разменяме страстни целувки, скачаме в колите и аз решавам да се отбия в мола.

Искам да си купя нещо специално за довечера — нещо като за голямата вечер на Майлс и за моята любовна среща — защото и двамата сме пред дебюта на живота си. Поглеждам часовника, установявам, че нямам никакво време, и съжалявам, че не приех предложението на Деймън да избягаме от училище. Вливам се в трафика и се чудя дали да не взема Хевън на разходка из магазините. Не сме излизали заедно още от онази откачена история с Дрина, после тя се запозна с Джош и въпреки че учат в различни училища, двамата сякаш са закачени един за друг. Джош дори успя да я откаже от посещенията на онези сбирки на всякакви холици, от ежедневните й разходки из приютите на случайно избрани църкви и от пунша, и курабийките, с които се тъпчеше, докато изслушваше поредната сълзлива история на някой пристрастен към нещо си.

Доскоро нямах нищо против да не се виждаме толкова често, защото изглеждаше щастлива и доволна от живота си. Най-после бе намерила някого, който не само я харесваше, но беше и подходящ за нея. Но напоследък започва да ми липсва и ми се иска да си побъбря малко с нея.

Търся я с поглед и я виждам облегната на червената си спортна кола да говори с Роман. Той се навежда към ухото й, казва й нещо, а Хевън хваща ръката му и се смее с глас. Оглеждам я подробно — черни дънки, черна тясна жилетка без ръкави, груби обувки, нарочно несресана гарваново черна коса с шокиращи червени кичури. Суровата гледка е смекчена единствено от розовата й аура, чиито граници се разширяват, докосват се до тази на Роман и затварят двамата в един пламтящ ореол. Няма съмнение, че ако Роман реши, Джош отива в миналото. Искам да я спра, преди да се е случило нещо лошо, но той се обръща и ме поглежда толкова настойчиво и приканващо, че бързам да натисна педала и да отмина.

Колкото и да го харесват приятелите ми и да въздишат по него онези от списък „А“, колкото и да е показателно, че Деймън не показва признаци на тревога, аз не го харесвам и това си е.

Независимо че чувствата ми почиват само на неприятното усещане в стомаха ми, всеки път, когато той е наблизо, настръхвам.

Навън е горещо, затова решавам да отида в затворения мол на площад „Саут Кост“, а не в открития търговски център на Фешън Айлънд, макар че местните правят точно обратното.

Но аз не съм местна. Аз съм от Орегон. Което означава, че съм привикнала към по-предпролетно време — онова, което само намеква за пролет. Нали се сещате — проливни дъждове, мрачно небе и кал до коленете. И мразя горещините тук, които те оставят без дъх, а, както разбирам, ще става и още по-лошо. Това ме кара да тъгувам още повече за дома.

Обикновено избягвам шумни и ярко осветени места, защото там се събира много енергия и това ме побърква. Обикновено Деймън ми служи за естествена защита, но сега го няма и се налага да прибягна отново до айпода.

Но се отказвам от качулката и слънчевите очила, с които бях свикнала да ходя, преди да го срещна. С тях изглеждах като излязла от лудницата. Просто се съсредоточавам в пътя пред мен и изключвам периферното си зрение, както ме е учил Деймън.

Слагам слушалките в ушите си и увеличавам звука дотолкова, че да погълне всеки друг шум. Остават само въртящата се дъга от аури и няколко призрака (колкото и да внимавам, те винаги се оказват точно пред мен). Тръгвам към магазина на „Виктория Сикрет“, толкова съм концентрирана върху задачата си и музиката, че забелязвам Стейша и Онър чак когато се сблъсквам с тях.