Секунда по-късно цветът на лицето му се възвръща, той взема ръцете ми в шепите си и казва:
— Щастлив съм, че вече никой не може да те убие и нищо не може да ни раздели.
Първото, което забелязвам, докато си пробиваме път към определените места, е, че Хевън седи до Роман. С пълна сила се възползва от отсъствието на Джош, притиска рамо в неговото и накланя главата си така, че той да вижда възторжения й поглед и усмивката на обожание, а тя да може да следи всяка негова дума. Второто е, че моето място е от другата страна на Роман. Само че аз, за разлика от Хевън, не съм във възторг. Виждам, че Деймън сяда от другата ми страна, и понеже не искам да правя проблеми, потъвам в дълбоката седалка и сумтя недоволно. И се сгърчвам като червей, когато той се обръща, забива поглед в очите ми и ме изпълва с негативната си енергия.
Оглеждам пълната зала, опитвам се да освободя съзнанието си от него и с радост забелязвам Джош, който бърза по пътеката между редовете с вечните прилепнали по тялото черни дънки, пристегнати с обсипан с капси колан, със снежнобяла риза и тънка раирана вратовръзка. Ръцете му са пълни с бонбони и бутилки с минерална вода, а перчемът му, както винаги, закрива очите. Мятам един поглед към Хевън и изпускам въздишка на облекчение, уверила се за сетен път, че двамата са съвършена двойка. Остава ми да се надявам Роман да не развали идилията им.
— Някой иска ли вода? — пита Джош, сяда от другата страна на Хевън, пресяга се зад гърбовете им и ми подава бутилка.
Вземам една и я поднасям пред Деймън, но той клати глава и отпива от червения сироп.
— Какво е това? — навежда се през мен Роман и посяга към бутилката с червената течност. Нежеланият допир ме кара да потръпна зиморничаво. — Да не си сложил в него нещо по-силно? Моля те, сподели с приятелите си. Не ни оставай да треперим от студ — смее се той, мести поглед от мен на Деймън и прави жест с пръсти.
Страхувам се, че в желанието си да бъде любезен Деймън може да му даде да опита, и решавам да се намеся, но в същи я момент завесата се вдига и залата се изпълва с музика. Роман се отказва, обляга се назад, но очите му продължават да ме фиксират.
Майлс е невероятен. Играе и пее толкова хубаво, че понякога успява да ме откъсне от тревогите ми, но през по-голямата част от времето съзнанието ми е заето с друга мисъл — аз съм на път да загубя девствеността си — за пръв път от четиристотин години насам.
Не е за вярване как така, при всичките тези прераждания и влюбвания, нито веднъж не сме могли да стигнем до кулминацията.
Но тази вечер всичко ще се промени.
Всичко.
Тази вечер ще загърбим миналото веднъж завинаги и ще посрещнем бъдещето на вечната ни любов.
Най-после завесата се спуска, всички ставаме и се отправяме зад кулисите. Стигаме до задната врата и аз се пляскам по челото:
— По дяволите! Забравихме да купим цветя за Майлс.
Деймън се усмихва и клати глава.
— Какви ги говориш? Имаме тонове с цветя.
Поглеждам го объркано. Ръцете му са празни, както и моите.
— Ти какви ги говориш? — шепна и потръпвам от удоволствие, когато слага ръка на рамото ми и из тялото ми се разлива онази прекрасна мека топлина.
— Евър — поглежда ме с усмивка той, — знаеш, че тези цветя вече съществуват на квантово ниво. Ако искаш да ги видиш, трябва да ги материализираш, както съм те учил.
Оглеждам се бързо, за да се убедя, че никой не подслушва странния ни разговор, и се засрамвам, защото не знам как да ги проявя.
— Не мога — шепна, с надеждата той да го свърши вместо мен и да приключим с това. Сега не е време за уроци.
Но Деймън не се хваща на думите ми.
— Можеш, разбира се. На нищо ли не съм успял да те науча досега?
Стискам устни и забивам поглед в пода. Той се опитва да ме научи на всичко, разбира се. Но аз съм ужасна ученичка, толкова съм небрежна, че ще бъде по-добре и за двамата да оставя проявяването на цветята на него.
— Ти го направи — казвам и виждам разочарованието в погледа му. — Ти си много по-бърз от мен. Ако го направя аз, ще се бавя толкова, че всички ще забележат и ще трябва да обясняваме…
Но той клати глава.
— Откога се научи да разчиташ за всичко на мен?
Въздъхвам, съзнавам, че е прав, но не ми се иска да губя ценно време в материализиране на букет рози особено когато не съм сигурна, че ще се появи. Искам само да връча цветята на Майлс, да му кажа „Браво“ и да продължа към хотел „Монтаж“, където ни чакат други занимания. И само преди миг изглеждаше, че и той иска същото. Но сега стои пред мен, съвсем сериозен като истински учител, и, да си призная, това лекичко разваля настроението ми.