Стигам до края на улицата и натискам нервно няколко пъти бутона за светофара. Нямам търпение да светне зелено, да пресека и най-после да се отърва от него.
— Не знам защо всичко между нас започна толкова лошо. Разбрах, че ме ненавиждаш, а не знам защо.
Гласът му е равен, спокоен, сякаш наистина иска да започнем всичко отначало, да забравим миналото, да внесем съответните поправки и да дадем нов старт.
Но аз не искам да започвам отначало. Нито искам да поправям нещо. Искам само да се махне оттук, да отиде другаде и да ме остави на мира, за да мога да намеря Деймън.
И въпреки това не мога да си премълча. Не мога да оставя последната дума да е негова. Поглеждам през рамо и казвам:
— Не се ласкай, Роман. Ненавистта е чувство. Ти си ми безразличен, следователно няма как да те ненавиждам.
И изскачам на платното, въпреки че светофарът все още свети червено. Притичвам между колите, подпирана от ледения му поглед.
Смехът му ме следва по петите, пресича булеварда и ме гони из отсрещния тротоар.
Тринайсета глава
Пресичам и бързам да се скрия зад първата попаднала пред очите ми сграда, надниквам зад ъгъла и чакам виненочервеният „Астън Мартин“ на Роман да отмине по улицата. След това изчаквам още няколко минути, за да съм сигурна, че няма да се върне, и чак тогава си отдъхвам.
Сега най-важното е да намеря Деймън. Трябва да разбера какво му се е случило, защо изчезна, без да ми каже дума. Искам да кажа, че той… ние… очаквахме тази вечер цели четиристотин години и това, че не е тук, може да означава само едно — че се е случило нещо ужасно.
Но първо имам нужда от кола. Не мога да стигна до Ориндж Каунти пеша. Затова затварям очи и си представям първото нещо, което ми идва наум — небесносиньо беемве — като на Шайла Спаркс, най-готината мацка, която някога е ходила по коридорите на „Хилкръст Хай“, старото ми училище в Орегон. Припомням си облите като на детска играчка форми и черния кожен гюрук, замайващо луксозен и в същото време леко посивял от безмилостния орегонски дъжд. Представям си го съвсем ясно, сякаш е пред мен — бляскаво, кръгло и ужасно сладко беемве. Усещам пръстите ми да се сключват около дръжката, усещам меката кожа, когато сядам зад волана, слагам едно червено лале в прикрепената към таблото вазичка, отварям очи и виждам успеха си.
Само че не знам как да завъртя стартера.
Забравих да проявя ключ.
Но това никога не е било пречка за Деймън, затова решавам, че и аз ще се справя. Затварям отново очи и запалвам двигателя, като си припомням точния звук от колата на Шайла, докато минаваше покрай мен и бившата ми най-добра приятелка Рейчъл, а ние гледахме със завист супер готините й приятели, накачулили се на предната и задните седалки.
Моторът забръмчава и аз поемам към крайбрежната магистрала. Решавам да започна издирването си от хотел „Монтаж“, където трябваше да прекараме вечерта.
По това време движението е ужасно, но аз не забавям. Съсредоточавам се върху заобикалящите ме автомобили, виждам какъв ще бъде следващият им ход и се нагаждам спрямо бъдещите действия на шофьорите. Придвижвам се бързо и гладко към следващото свободно пространство и за нула време пристигам пред входа, изскачам от колата и се втурвам във фоайето. Спирам чак когато момчето, което паркира колите на клиентите на хотела, извиква след мен:
— Хей, чакайте! Къде са ключовете?
Не мога да си губя времето с обяснения, нито пък да материализирам ключове пред него, затова преминавам през вратата тичешком и викам през рамо:
— Оставете колата тук. Ще се бавя само секунда.
Завивам към рецепцията, заобикалям дългата опашка от недоволни хора — всички до един натоварени с екипи за голф и чанти с монограми по тях и всички до един оплакващи се за отмяна на резервацията им във връзка с четиричасово закъснение на не знам какъв си полет. А когато се намествам пред една двойка на средна възраст, която е наред да говори с рецепционистката, ропотът и недоволството се качват с няколко нива нагоре.
— Бихте ли ми казали дали Деймън Огъст се е регистрирал? — пренебрегвам аз протестите зад себе си, стискам ръба на плота пред мен и се опитвам да изглеждам спокойна.
— Извинете, кой казахте? — пита служителката и хвърля с поглед послание към двойката зад мен, което звучи горе-долу така: Не се безпокойте. Ей сега ще се оправя с тази нахалница.