— Деймън Огъст — казвам бавно, на срички, с много повече търпение от наличното.
Тя примижава и ме поглежда триумфално. Устните й едва се движат, докато казва:
— Съжалявам, но тази информация е конфиденциална.
И мята конската си опашка през рамо с красноречив жест, сякаш слага голяма точка след изречението.
Присвивам очи, съсредоточавам се върху нейната тъмнооранжева аура и виждам, че цени най-много организацията и самоконтрола — все неща, за които показах отчайваща липса, когато се наместих отпред. Ясно е, че трябва да положа специални усилия, за да я умилостивя. Забравям за надменността и възмущението и обяснявам кротко, че съм другият гост, който ще сподели стаята на този Огъст.
Тя ме измерва с поглед, после поглежда към двойката отзад и казва:
— Съжалявам, но трябва да изчакате реда си. Като всички останали.
Разбирам, че имам по-малко от десет секунди, преди да повика охраната.
— Знам — снишавам глас и се навеждам към нея. — И се извинявам, но работата е там, че…
Тя ме поглежда, ръката й се вдига към телефона. Оглеждам внимателно дългия остър нос, тънките устни без червило и подпухналите й клепачи и виждам, че ще спечеля.
Била е изоставена. И то толкова наскоро, че все още заспива със сълзи на очи. Всеки ден мисли за ужасната си съдба, всъщност мисли само за това. Прощалната сцена я следва, където и да отиде, каквото и да прави — и през деня, и в сънищата й.
— Работата е там, че… — Спирам аз и се преструвам, че нямам сили да кажа точните думи, но всъщност не мога да измисля какви точно трябва да бъдат. Тръсвам глава и започвам отново. Знам, че за да излъжа добре, всичко трябва да се приближава до истината. — Той не се появи в уреченото време и затова… ами… изобщо не съм сигурна дали ще дойде.
Преглъщам с мъка и ахвам вътрешно, когато усещам по лицето ми да се стичат истински сълзи.
Поглеждам я отново и виждам чертите на лицето й да омекват — стегнатите устни, присвитите очи, инатливо наклонената на една страна глава — всичко това изведнъж се трансформира в съчувствие и солидарност — и знам, че съм се справила. Сега сме като сестри — верни членове на племето на всички жени, изоставени от любимите си.
Тя започва да трака по клавиатурата и аз бързам да синхронизирам енергията си с нейната, за да видя това, което вижда тя. Буквите хвърчат по екрана и скоро показват, че нашата стая номер триста и девет все още е празна.
— Сигурна съм, че просто закъснява — казва тя, макар да не го вярва. За нея всички мъже са отрепки, в това няма никакво съмнение. — Но ако ми покажете лична карта, за да съм сигурна, че наистина сте вие, бих могла…
Но още преди да е свършила, аз се обръщам и изчезвам от погледа й. Не ми трябва ключ. Няма какво да правя в онази тъжна и празна стая. Няма смисъл да чакам там, защото знам, че той няма да се появи. Трябва да продължа да търся, да проверя другите две места, където би могъл да е. Скачам в колата, поемам към плажа и се моля да е там.
Четиринайсета глава
Паркирам близо до плажа и тръгвам към океана по тъмната виеща се пътека, твърдо решена да открия тайната пещера на Деймън, въпреки че съм била там само веднъж, когато бяхме на една крачка от онова. Сериозно, щяхме да го направим, ако не се бях запънала. Сигурно имам дълъг стаж в тази област и неведнъж през вековете съм прекъсвала всичко в решителния момент. Или прекъсвам, или умирам. Но тази вечер си мислех, че ще е различно.
Стъпвам на пясъка и веднага намирам тайния вход, но за съжаление там всичко си е, както го бях оставила — складирани в ъгъла одеяла и кърпи, облегнати на стената дъски за сърф, плувен костюм, преметнат през облегалката на стола. Но Деймън го няма.
Остава ми само още едно място. Стискам палци и хуквам към колата, възхитена от бързината на краката си, от грацията, с която сякаш се плъзгат по пясъка и покриват дистанцията за секунди. Сякаш правя една крачка и със следващата съм на паркинга. Сядам зад волана и си мисля докога ще продължи всичко това и какви други дарове ще ми поднесе безсмъртието.
Спирам за малко пред бариерата. Шийла, портиерката, която вече ме познава добре и знае, че съм в списъка на ВИП гостите на Деймън, ми се усмихва и ми маха с ръка. Изкачвам хълма и първото нещо, което забелязвам, когато спирам пред входа, е, че прозорците не светят.
Нито една лампа не свети. Включително и онази в коридора, която той държи винаги включена.