Седя в колата с включен мотор и се взирам в тъмните стъкла. Част от мен иска да разбие вратата, да изкачи стълбите и да нахлуе в онази „специална“ стая, скрила в себе си най-скъпите му спомени: негови портрети, рисувани от Пикасо, Ван Гог и Веласкес, и купища редки първи издания на книги — безценни реликви от дългото му минало, натрупани на купчини в блестящата от злато и сребро стая. Но другата ми половинка е по-разумна и иска да остане отвън. Няма нужда да влизам, за да разбера, че не е вътре. Каменните стени, червеният покрив и прозорците без капаци — всичко изглежда студено и мрачно. Няма и следа от топлината на присъствието му.
Затварям очи и се мъча да си спомня последните му думи — беше казал нещо от сорта, че трябва да изкара колата, за да можем да се измъкнем по-бързо. И наистина имаше предвид нас. Искаше да се измъкнем по-бързо, за да може най-после да бъдем заедно. Тази нощ трябваше да бъде кулминацията на нашата четиристотингодишна любов.
Няма как да е мислел „да се измъкне по-бързо“ от мен…
Или има?
Поемам дълбоко въздух и слизам от колата. Знам, че единственият начин да получа отговор е като продължавам да търся. Тръгвам по покритата с роса алея. Бъркам в чантата и търся ключа, но си спомням, че го оставих вкъщи. Не вярвах, че ще ми потрябва през тази нощ. Нощта на нашите мечти.
Оглеждам вратата, запечатвам в съзнанието си всяка нейна извивка, сводестия праг, махагоновата й повърхност и всички шарки на дървото, после затварям очи и си я представям. Виждам как въображаемата врата се отключва и отваря. Досега не бях опитвала, но бях видяла Деймън да отключва вратата на училището пред очите ми само няколко минути след като я бяха заключили отвътре, и решавам, че ще се справя.
Но когато отварям очи, виждам, че до вратата му има още една, съвсем същата. И понеже нямам представа какво да направя, за да изчезне (досега съм материализирала само неща, които съм искала да запазя), я оставям до другата и тръгвам покрай стената към задния вход.
Знам, че зад мивката в кухнята има прозорец и Деймън винаги го оставя леко отворен. Мушвам пръсти под рамката и бутам прозореца да се отвори широко. Покатервам се на перваза, надвесвам се над пълната с празни стъклени бутилки мивка и скачам вътре. Приземявам се с глух звук на пода и се чудя дали тревогата ми за любимия би послужила за смекчаващо обстоятелство, когато ме обвинят в нахлуване с взлом в чужда собственост.
Оглеждам внимателно дървената маса, столовете, гладките стоманени плотове, модерната кафемашина, миксера и шейкъра — всички необходими уреди в една модерна кухня, които могат да се купят с пари (ако не са проявени от Деймън, разбира се). Те са подбрани специално да демонстрират един нормален охолен живот в красиво подреден и напълно оборудван дом. Но аз знам, че нито един от тези аксесоари не е бил използван някога.
Надниквам в хладилника и очаквам да видя обичайното изобилие от безценния червен сироп, но намирам само няколко бутилки. А когато отварям килера, където държи ферментите, маринатата, или както там се нарича онова, което стои на тъмно и узрява три дни, за да стане на сироп, виждам, че и там не е останало много.
Стоя там като закована, взирам се в шепата бутилки и разбирам, че се е случило нещо ужасно. Стомахът ми пулсира, сърцето ми препуска бясно из гърдите. Деймън не пропуска да се запаси с достатъчно сироп, а напоследък е още по-внимателен, защото има грижата и за моите нужди. Никога не би оставил нещата да стигнат дотук.
От друга страна, напоследък настъпиха съществени промени. Той бе удвоил ежедневната си доза. Възможно е да не е имал време да зареди наново.
Като теория звучеше логично, само дето беше невъзможно.
Кого заблуждавах? Деймън е много организиран и никога не пропуска важните неща. Толкова е прецизен, че граничи с вманиачаването. Никога не би останал без продукти, не би пропуснал нито ден.
И макар да нямам доказателства, инстинктът ми подсказва, че от начина, по който се държи напоследък — с онези внезапни отнасяния, които не можех да отхвърля с лека ръка, потенето, главоболията, неспособността да материализира най-обикновени неща, нито да намери вход към Съмърленд — става кристално ясно, че Деймън е сериозно болен.
Само че той никога не боледува.
И нали видях с очите си колко бързо изчезва раната от убождането на розовия бодил?
Въпреки това решавам, че е по-добре да прозвъня всички болници в околността.