Обаче Деймън никога не би отишъл в болница. Би го възприел като знак за слабост, за поражение. Много по-вероятно беше да се довлече като ранен звяр до леговището си, да се скрие тук и да си ближе раните в самота.
Само че той няма никакви рани. Защото му минават на секундата. А и никога няма да се скрие, преди да ми каже.
От друга страна, бях точно толкова сигурна, че не би си тръгнал от театъра без мен, а ето какво стана!
Объркана и изплашена, започвам да търся из чекмеджетата телефонния указател — друг аксесоар от екипа на всеки нормален човек, и понеже той иска да изглежда нормален, наскоро си го бе купил. Решавам да се обадя по болниците, защото може и да е вярно, че Деймън никога няма да отиде в болница, но ако се е случил някакъв инцидент на пътя или нещо друго и той е изгубил контрол, хората около него биха могли да го заведат там.
И въпреки че теорията ми противоречи изцяло на разказаното от Роман (най-вероятно скалъпено от него), че е видял Деймън да отпрашва с колата, започвам да звъня на всяка болница в Ориндж Каунти и да питам дали случайно не са приели пациент на име Деймън Огъст, но неизменно получавам отрицателен отговор.
Провеждам последния разговор и се замислям дали да не звънна и в полицията, но веднага се отказвам. Какво бих могла да им кажа? Че моят безсмъртен от шестстотин години приятел е изчезнал?
Отказвам се и от намерението си да обикалям из крайбрежната магистрала и да търся черно беемве със затъмнени прозорци и красив мъж на шофьорското място. Ще е като да търся игла в купа сено.
Може би е най-добре да остана тук и да чакам. Все някога ще се върне.
Докато изкачвам стълбата към стаята му, се успокоявам с мисълта, че ако не мога да бъда с него, поне ще мога да съм до любимите му вещи. Сядам на кадифеното канапе и оглеждам онези от тях, които, според мен, цени най-много. Тайничко се надявам аз да съм на първо място в списъка.
Петнайсета глава
Усещам, че ме боли вратът и гръбнакът ми е схванат. Отварям очи, оглеждам се и разбирам защо. Прекарала съм нощта в тази стая, на това старо кадифено канапе, предвидено за лека почивка, за кокетен флирт, но не и за спане.
Опитвам се да стана, изпъвам ръце и крака, а мускулите ми протестират. Накрая отивам до прозореца и вдигам тежките плюшени завеси. Нахлулата в стаята светлина е толкова ярка, че очите ми се насълзяват и аз бързам да ги затворя отново. Припомням си думите на Деймън, че силното калифорнийско слънце може да повреди реликвите в тази стая, бързо спускам отново завесите и се връщам на мястото, където прекарах нощта.
Деймън.
Мисълта за него ме изпълва с копнеж, толкова силен, че сърцето ме заболява, завива ми се свят и цялото ми тяло се разлюлява. Хващам се за дървената повърхност на скрина и опипвам красивите извивки по него, докато очите ми изследват всяко ъгълче на стаята, защото имам усещането, че не съм сама.
Може би защото накъдето и да погледна, виждам неговия образ. Майсторски уловените и пресъздадени от великите художници красиви черти на лицето му, поставено в тежки рамки по стените, ме заобикалят и от четирите страни. Ето го в строг тъмен костюм, нарисуван от Пикасо като лорд, там е на бял жребец — портрет от Веласкес и така нататък — всяка картина ми показва лицето, което си мисля, че познавам до най-малката подробност — само че сега очите му изглеждат някак чужди и леко саркастични, брадичката е войнствено повдигната, а устните, тези прекрасни топли, сочни и отчаяно желани устни, са някак студени, непознати, равнодушни, сякаш ме предупреждават да не се приближавам към тях.
Затварям очи, за да блокирам лошите мисли, убедена, че паниката замъглява възприятията ми. Вдишвам дълбоко няколко пъти и набирам за пореден път номера на мобилния му. Гласовата му поща приема още един отчаян зов: Обади се… къде си… какво стана… добре ли си… обади се… — поредният от стотиците изпратени от мен през тази нощ.
Слагам телефона в чантата и оглеждам стаята за последен път. Искам да съм сигурна, че не съм пропуснала нищо. Очите ми старателно отбягват портретите. Но не виждам нищо, което би могло да ми подскаже къде и защо изчезна той. Няма и намек за отговор на въпросите защо и къде.
Убедена, че съм направила всичко по силите си, грабвам чантата и спирам в кухнята, колкото да надраскам бележка със същото съдържание като на телефонните съобщения. Знам, че щом изляза оттук, връзката ми с него ще стане още по-трудна.