Поемам дълбоко въздух и затварям очи. Представям си бъдещето, което до вчера изглеждаше толкова сигурно и безоблачно — онова, където Деймън и аз сме безумно щастливи, здрави и неразделни. Искам да възпроизведа картината наяве, но дълбоко в себе си знам, че това няма да помогне.
Не можеш да материализираш друг човек. Не и за дълго.
Затова насочвам вниманието си към нещо, което наистина бих могла да пресъздам. Представям си най-красивото червено лале на света, защото неговите кадифени листенца и дълго стъбло са перфектният символ на неугасваща любов. Усещам как придобива форма в ръцете ми, връщам се в кухнята, накъсвам бележката и поставям на нейно място лалето.
Шестнайсета глава
И Райли ми липсва.
Толкова много, че усещам липсата й като физическа болка.
Защото в секундата, когато обявих на Сабин, че Деймън няма да дойде на вечерята (чаках го да се появи до осем без десет, когато стана напълно ясно, че няма надежда да се появи), въпросите започнаха. И продължиха почти през целия уикенд: Какво става? Знам, че нещо не е наред. Защо не споделиш с мен? Защо не ми кажеш? Какво се е случило между вас с Деймън? Скарани ли сте?
И въпреки че разговарях с нея по време на вечерята, на която отидохме двете, и се наложи да хапна два-три залъка, за да я убедя, че нямам проблеми с храненето, аз се опитах да я уверя, че всичко е наред, че Деймън има работа, а аз съм много уморена след прекараната в шеги и закачки нощ у Хевън. Но ми стана ясно, че не повярва на нито една моя дума. Поне не и в онази част, където се мъчех да я убедя, че съм добре. Всъщност вярваше само, че съм прекарала нощта у Хевън. И не спираше да повтаря, че вероятно има по-логично обяснение за постоянните ми въздишки и странните състояния, вариращи от вцепенение до потиснатост и обратно. Беше ми неприятно, че се налага да я лъжа, но продължавах да поддържам версията си. Струваше ми се, че лъжейки Сабин, ще ми е по-лесно да излъжа и себе си.
Бях много объркана, страхувах се да подредя фактите в главата си, защото тогава неизбежно трябваше да се запитам дали обяснението не се крие във факта, че ме е разкарал, въпреки че сърцето ми отказваше да повярва в това. А запитам ли се, ще се наложи да си отговоря.
Ако Райли беше тук, нещата щяха да са различни. Щях да поговоря с нея. Да й разкажа цялата странна история отначало докрай. И тя щеше не само да ме разбере, но и да ми даде отговори.
Защото тя е мъртва и това отваря всички врати пред нея. Позволява й да отиде, където си поиска, само със силата на мисълта. За нея няма ограничения, цялата планета й е дом. И не се съмнявам, че действията й щяха да са много по-ефективни от моите патетични обаждания по телефона, комбинирани с набези до къщата му.
Защото всичките ми несръчни опити да открия нещо завършиха безславно.
В понеделник сутринта съм толкова безпомощна, колкото бях и в петък вечерта, когато той изчезна. През целия уикенд звънях непрекъснато ту на Майлс, ту на Хевън, но неизменният им отговор беше: Нищо ново, но ще ти звъннем, ако научим нещо.
Ако Райли беше тук, щеше да разреши загадката за нула време. Щеше да ми представи отговор и начин за решаване на проблема. Да ми каже какво става и как да процедирам.
Но Райли я няма. И въпреки че ми обеща да изпрати знак, че е добре, вече не вярвам, че това ще се случи. А може би… може би е време да престана да се оглеждам и да продължа живота си без нея.
Навличам дънките, слагам първите попаднали пред погледа ми чехли, издърпвам една блуза с дълъг ръкав от купа в чекмеджето и тъкмо се каня да изляза за училище, когато се сещам за айпода и слънчевите очила. Грабвам ги и ги пъхам в чантата, защото не знам какво ме чака там.
— Откри ли го?
Майлс се качва в колата, пуска чантата на пода и ми хвърля изпълнен със съчувствие поглед.
Клатя глава.
— Опитах се да го намеря по телефона — отмята той с ръка падналата по челото си коса и аз забелязвам, че ноктите му все още са розови. — Дори отидох до тях, но не ме пуснаха на портала. Повярвай ми, никой не може да се справи с онази огромна Шийла, дори и ти. Тя гледа много сериозно на работата си.
Поглежда ме и се засмива в опит да разведри обстановката.
Искам и аз да му отвърна със смях, но просто не мога. От петък насам не съм на себе си и единственото лекарство е Деймън.
— Не бива да се тревожиш толкова за него — обръща се към мен Майлс. — Сигурен съм, че е добре. Все пак не изчезва за пръв път.