И наистина, влизам в паркинга и първото нещо, което виждам, е Деймън да излиза от колата си. Изглежда толкова бляскав, толкова секси, толкова красив… човек би помислил, че всичко е наред и че последните два дни просто не ги е имало.
Натискам рязко спирачката, колата заковава на място и кара шофьорите зад мен също да натиснат спирачки. Сърцето ми препуска, ръцете ми треперят, като виждам моя красавец, моя любим да прокарва ръка по косата си толкова преднамерено, толкова съсредоточено, сякаш няма по-важно нещо на света.
Никога не съм очаквала, че ще се държи така.
— Какво става, по дяволите? — зяпва Майлс, а опашката от коли зад нас надува клаксоните. — И защо е паркирал чак тук? Защо не е на второто най-готино място, пазейки най-готиното за нас?
Не знам отговорите на нито един от въпросите, затова паркирам до Деймън с надеждата да ги получа от него.
Свалям стъклото на прозореца и потръпвам от смущение и тревога, когато ме поглежда като сляп и отмества разсеяно поглед.
— Ъ… Наред ли е всичко? — питам с пресъхнала уста.
Той кима небрежно, никога не е показвал такава незаинтересованост към мен. После взема чантата от колата си и използва момента да се възхити на отражението си в стъклото откъм седалката на шофьора. Преглъщам и измърморвам:
— Защото в петък изчезна и не успях да те открия през целия уикенд… и… малко се разтревожих… дори ти оставих няколко съобщения… Получи ли ги?
Стискам устни и се свивам, като си представям колко жалка изглеждам отстрани.
Изчезна? Разтревожих се малко?
А ми се иска да изкрещя:
Ей, Ти, Супермодерният! Какво Стана, По Дяволите?
Той мята чантата на рамо, поглежда ме и за няколко секунди скъсява дистанцията помежду ни. Но само физическата дистанция, защото когато надниквам в очите му, виждам, че са на километри от мен.
Сдържам дъха си, когато се навежда и доближава лице до моето.
— Да, получих ги. Всичките петдесет и девет.
Усещам топлия му дъх по кожата си, отварям лекичко устни и търся погледа му, жадна за топлината им. Разтрепервам се, когато виждам студените, празни и мрачни очи. Не, не че не ме позна, както беше онзи ден. Беше много по-лошо.
Този път ме позна веднага, но беше повече от ясно, че не иска да ме вижда.
— Деймън, аз… — гласът ми се пречупва, клаксоните зад нас вият като сирени, Майлс мънка нещо под носа си.
И преди да опитам отново, Деймън поклаща глава и се отдалечава.
Седемнайсета глава
— Добре ли си? — пита Майлс. Погледът му издава болка и смайване, същото, което чувствам и аз.
Свивам рамене. Какво да кажа? Как може да съм добре, когато изобщо не разбирам какво се случва?
— Деймън е пълен простак — казва тихо той и аз улавям огорчението в гласа му.
Въздъхвам дълбоко. Не мога да обясня, но в себе си усещам, че нещата са далеч по-сложни, отколкото изглеждат.
— Не е — измърморвам, излизам от колата и затръшвам със сила вратата.
— Евър, моля ти се! Съжалявам, че трябваше да го кажа, но нали и двамата видяхме какво стана?
Тръгвам към Хевън, която ни чака на входа, и казвам през рамо:
— Видях всичко.
Прехвърлям няколко пъти сцената в ума си и всеки път спирам на отчуждените очи, на хладната енергия, която излъчваха, и пълната липса на интерес към мен…
— Значи си съгласна? Че е пълен простак — ходи по петите ми Майлс. Държи да се убеди, че не съм момиче, което ще позволи да се отнасят с него по този начин.
— Кой е простак? — прекъсва го Хевън и ни поглежда любопитно.
Майлс ме поглежда, иска разрешение, изчаква да вдигна рамене и казва:
— Деймън.
Хевън се облещва срещу мен, виждам, че главата й гъмжи от въпроси. Но аз си имам свой куп от въпроси и на върха е: какво, по дяволите, става тук?
И още: Откога Деймън има аура?
— Майлс ще ти разкаже — казвам и минавам между тях.
Повече от всякога ми се иска да съм нормална, да опра глава на раменете им и да си поплача като обикновено момиче. Но сега не е време да си изплаквам мъката. Имам си друга работа. Ако искам отговори, трябва да стигна до извора. И мисля, че знам откъде да започна.
Стигам до класната стая и връхлитам вътре. Виждам Деймън облегнат на чина на Стейша, усмихва се, пуска шеги и флиртува — чиста проба дежа вю.