Ще се справиш, си казвам. Справяла си се и преди.
И си припомням времето, когато Деймън се преструваше, че харесва Стейша, за да ме предизвика.
Но колкото повече приближавам, толкова по-ясно ми става, че не е като преди. Тогава беше достатъчно да погледна в очите му, за да видя онзи блясък, който все не успяваше да скрие.
Сега цялото му внимание е насочено към кокетния жест, с който тя отмята косата си, към цепката на полата й, към пърхането на миглите й, а аз… сякаш не съществувам.
— Ъъъ… Извинете ме… — казвам и те вдигат поглед към мен, ядосани, че ги прекъсвам. — Деймън, може ли… може ли да поговорим за минутка?
Пъхам ръце дълбоко в джобовете, за да не види, че треперят, и се опитвам да успокоя дишането си — навън-навътре, навън-навътре, бавно и сигурно, без отваряне на уста и без хриптене.
Те се споглеждат и изведнъж избухват в смях. Деймън отваря уста да каже нещо, но в същия момент господин Робинс влиза и казва:
— Добро утро. Моля, седнете по местата си!
Аз отстъпвам и измърморвам:
— След теб.
Тръгвам след него и едва потискам желанието си да го сграбча за рамото, да го завъртя към себе си и да го принудя да ме погледне в очите, докато крещя в лицето му:
Защо ме изостави? Какво ти става, за Бога? Как можа да го направиш… точно в тази… най-важна нощ?
Но съзнавам, че това само ще ми навреди. Ако искам да постигна нещо, трябва да действам спокойно, хладнокръвно и с бистър ум.
Хвърлям чантата на пода и вадя учебника, тетрадката и химикалката. Усмихвам се неангажиращо, сякаш не искам нищо друго, освен да си побъбрим малко в понеделник сутрин, и питам:
— Е, какво прави през уикенда?
Той свива рамене, измерва ме с поглед и заговаря. Но в същия момент разбирам, че думите не излизат от устата му, а идват в съзнанието ми директно от неговата глава.
Окей, тая явно ме преследва. Поне не е някоя грозница. Чувам мислите му относно мен, виждам свъсеното чело и инстинктивно посягам към айпода в джоба си в желанието си да го заглуша, но си помислям, че може да изпусна нещо важно за разкриването на загадката, макар и болезнено за мен. Никога досега не съм влизала в главата му, никога не съм чувала какво си мисли. Сега мога, но не съм сигурна, че го искам.
Той присвива очи и си мисли: Колко жалко, че е напълно откачена. Не си струва да рискувам.
Жилото на мислите му се забива като стрела в гърдите ми. Толкова съм потресена от грубостта му, че забравям, че не говорим на глас, и извиквам:
— Моля? Какво каза току-що?
Всички се обръщат към нас. И всички му съчувстват, че трябва да седи до мен.
— Какво става там? — пита господин Робинс и мести поглед от него на мен.
Свивам се на стола и мълча. Деймън поглежда към господин Робинс и казва:
— Аз съм си добре. Тя е откачалката.
И сърцето ми спира.
Осемнайсета глава
И започвам да го следя. Не ме е срам да си призная. Трябваше да го направя. Той не ми оставя друг избор. Щом продължава да ме избягва, ясно е, че трябва да го държа под око.
И така, тръгвам подире му след часа по английски, изчаквам го след втория и третия час, крия се по ъглите и го наблюдавам отдалече, докато се тюхкам, че навремето не му позволих да се запише във всички часове по моята програма, както искаше той. Тогава си мислех, че ще е прекалено, че ще изпаднем в още по-силна зависимост един от друг. Затова сега съм принудена да се мотая пред вратите на кабинетите, да подслушвам всеки негов разговор и всичките му мисли. Със съжаление разбирам, че те са отчайващо плитки, нарцистични и суетни.
Но това не е истинският Деймън. Сигурна съм. Не е и материализиран, защото двойниците не съществуват повече от няколко минути. Нещо се е случило с него. Нещо много сериозно, което го кара да мисли и да действа като… като по-голямата част от момчетата в училище. До този момент не бях имала достъп до мислите му, но знам със сигурност, че преди не е мислил по този начин. Този Деймън е съвсем различен човек, външността му е същата, но в нея живее друга личност.
Тръгвам със свито сърце към масите на обяд, защото не знам какво ме чака. Сядам, отварям чантичката с храната, вадя ябълката, избърсвам я в ръкава и чак тогава осъзнавам, че съм сама на масата, но не защото съм подранила.