А защото всички са ме изоставили.
Търся с очи мястото, откъдето се разнася до болка познатият смях на Деймън и го откривам в компанията на Стейша, Онър, Крейг и всички останали от списък „А“. Което на фона на ставащите събития не би ме учудило, ако Майлс и Хейвън също не бяха там. Погледът ми стига до тях, аз изпускам ябълката и усещам, че устата ми пресъхва.
Значи сега всички са заедно. Вълците обядват с агнетата.
Роман се оказа прав.
Край на кастовата система в училище „Бел Вю“.
— Какво ще кажеш? — Роман сяда на пейката срещу мен, разтяга устни в усмивка и сочи с палец зад рамото си. — Извинявай, че се изтърсих така без покана, но забелязах, че се възхищаваш на делото ми, и реших да дойда да си побъбрим. Добре ли си?
Той се навежда към мен, лицето му издава искрена загриженост, но аз не съм толкова глупава, че да се хвана.
Срещам смело погледа му, решена да го задържа възможно най-дълго. Чувствам, че той е причината за странното поведение на Деймън, Майлс и Хевън, както и за „хармоничните“ отношения между кастите, но не мога да го докажа. Дори не мога да го кажа.
Защото за другите той е истински герой, един съвременен Че Гевара, революционерът, който промени завинаги обедите в училището.
Но за мен е сериозна заплаха.
— Надявам се, че онзи ден си се прибрала невредима у дома? — пита той и надига газираната вода към устните си, без да ме изпуска от поглед.
Поглеждам към Майлс, който тъкмо казва нещо на Крейг и двамата избухват в смях, после местя поглед към Хевън. Тя се навежда към Онър и шепне нещо в ухото й.
Но не поглеждам към Деймън.
Не искам да видя залепените му за Стейша очи, ръката му на коляното й, предназначената за нея усмивка и пръста, който шари по бедрото й…
Видях достатъчно в часа по английски. И знам, че това е само прелюдия, първата стъпка към ужасните неща, които видях в главата на Стейша. Гледката ме разстрои толкова много, че се наложи да разкопчая сутиена си, за да мога да дишам. Когато успях да се овладея, разбрах, че тя го прави нарочно, знаейки, че мога да видя мислите й. Сигурна съм, че тяхната връзка е по стечение на обстоятелствата и между тях няма нищо сериозно, но въпреки това ме заболя, докато гледах разиграващата се пред очите ми сцена.
Затова сега отказвам да гледам, но продължавам да ги слушам с надеждата да чуя нещо важно — информация за неочакваната промяна. Но когато се опитвам да настроя енергията си на неговата вълна, се сблъсквам с огромна шумова стена — всички гласове и мисли се смесват в едно и става невъзможно да отлича коя на кого е.
— Говоря за петък вечерта — продължава Роман и почуква лекичко по кутията с газираната си вода, и продължава да ме разпитва въпреки очевидното ми нежелание да отговарям. — Когато те намерих сама, помниш ли? Трябва да ти призная, че се почувствах ужасно зле, дето те оставих така, но ти толкова настояваше.
Поглеждам го с неприязън. Не искам да играя тази игра, но решавам, че ако му отговоря, ще си тръгне по-бързо.
— Прибрах се без проблеми. Благодаря за загрижеността.
Той се усмихва с онази завладяваща усмивка, източник на топлина и нежност за стотици сърца, но за разлика от тях моето тръпне от студ. Навежда се още по-близо към мен и казва:
— Я виж, значи си била саркастична!
Свивам рамене и започвам да търкалям ябълката напред-назад по масата.
— Искам да разбера какво съм ти направил, че ме мразиш толкова много. Сигурен съм, че можем да намерим мирно решение на въпроса. Все ще намерим подходящото лекарство.
Пристискам устни една към друга, взирам се в движението на ябълката и виждам как от натиска на ръката ми тя омеква все повече, а кората й се напуква.
— Нека те заведа на вечеря — забожда той сините си очи в мен. — Какво ще кажеш? За една среща? Само двамата? Ще измия колата, ще си купя нови дрехи, ще направя резервация в петзвезден ресторант — гарантирам ти, че ще си изкараме добре.
Поклащам глава — единственият отговор, който смятам да му дам.
Но той не се предава.
— Моля те, Евър! Дай шанс на момчето да промени мнението ти за него! Винаги можеш да си тръгнеш, ако не ти харесва. Обещавам, че няма да те задържам, ако не искаш, честна скаутска. Боже, ако искаш, ще измислим дори ключова дума за спасение. Ако усетиш, че нещата са отишли твърде далеч и се притесняваш от нещо, просто я казваш и повече не отваряме тази тема.