— Вземам го от Деймън — казвам и се наслаждавам на звука на името му, въпреки че то не може да запълни празнината от липсата му.
— Кажи му да купи и за мен.
В същия момент разбирам, че сокът не я вълнува. Опитва се да ме предизвика да говоря. Да обясня отсъствието му на планираната за събота вечеря и всички дни след нея.
Затварям миялната и се обръщам с гръб. Правя се, че бърша плота, който вече блести от чистота. И измърморвам, без да поглеждам към нея:
— Не мога, защото… ние скъсахме.
Треперливият глас ме издава.
Тя моментално тръгва към мен, иска да ме прегърне, да ме утеши, да ми каже, че всичко ще се оправи. И въпреки че съм с гръб към нея и не я виждам в буквалния смисъл, бързам да се отдръпна.
— О, Евър, много съжалявам. Аз… не знаех — мълви тя, ръцете й увисват неловко във въздуха и тя ги поглежда, сякаш не знае какво да прави с тях.
Кимам и усещам вина за дистанцията, на която продължавам да я държа. Иска ми се да мога да й обясня, че избягвам физическия контакт, защото не искам да разбирам тайните й, че това ще ме разстрои и ще ме изпълни с образи, които не искам да виждам. Едва успявам да се справя със собствените си тайни и не искам да прибавям към тях и нейните.
— Беше… някак неочаквано — казвам, защото знам, че тя няма да се откаже, докато не изкопчи нещо от мен. — Стана съвсем скоро и… още не знам какво да кажа.
— Ако имаш нужда да поговориш за това, аз съм тук.
— Още не съм готова. Още… е много прясно, опитвам се да го осмисля. Може би по късно… — и замлъквам с надеждата, че когато това по-късно време настъпи, ние с Деймън отново ще сме заедно и всичко ще си е като преди.
Двайсета глава
Спирам пред Майлс малко притеснена, защото не знам какво да очаквам. Но когато го виждам да чака на последното стъпало, си отдъхвам облекчено. Значи не е толкова зле, колкото си го представях.
Влизам в алеята, свалям прозореца и подвиквам:
— Хайде, Майлс, скачай.
Той вдига глава от дисплея на телефона си и клати глава.
— Съжалявам, мислех, че съм ти казал. Ще пътувам с Крейг.
Усмивката замръзва на лицето ми и аз повтарям думите наум.
Крейг? Като онзи Крейг, дето е гадже на Онър? Онова объркано нещастно спортистче, чиито истински сексуални предпочитания открих случайно, когато дочух мислите му? Онзи, дето живее, за да си прави шеги с Майлс, защото така се чувства в безопасност, сякаш не е като него?
Този Крейг ли?
— Откога пък станахте приятели? — присвивам очи.
Майлс става с неохота от стъпалото и се приближава към мен. Спира да натиска копчетата на мобилния само колкото да каже:
— Откакто реших да разширя хоризонтите си и да се гмурна с пълна сила в живота. Не е лошо и ти да опиташ. Ако си направиш труда да го опознаеш, ще видиш, че е готин.
И пръстите му отново се залавят за работа. Гледам го, докато набира текста, и се опитвам да осмисля чутото. Имам чувството, че съм се приземила в някаква алтернативна, непозната и шантава планета, където мажоретките клюкарстват весело с мрачните металисти, а спортистите си гукат с актьорите. Всичко е толкова неестествено, като на сън.
Само че не е сън и планетата се нарича „Бел Вю“.
— Говорим за същия Крейг, който те нарече „педал“ и за малко не ти натика главата в тоалетната първия ден в училище, нали?
— Хората се променят — вдига рамене Майлс.
Така казват.
Но всъщност не се променят.
Поне не и за един ден, освен ако нямат някаква сериозна причина за това. Освен ако някой друг, някой зад кулисите, не ги направлява и не планира предварително всяко тяхно действие. Манипулира ги против волята им и ги кара да говорят и вършат неща, които не са в природата им. И го прави без тяхно позволение. Те дори не осъзнават, че са марионетки.
— Извинявай, мислех, че съм те предупредил, но може и да не съм, защото бях много зает. Както и да е, повече няма нужда да идваш. Уредил съм въпроса с превоза — заключава той и с едно помръдване на раменете хвърля на боклука приятелството ни, сякаш не става дума за нищо друго, освен за превоз до училище.
Преглъщам с мъка, устоявам на порива да го сграбча за раменете, да го разтърся и да ми каже защо се държи така, защо всички се държат така и защо всички единодушно са решили да ме изключат от групата. Не го правя. Успявам да удържа емоциите си, защото ми се струва, че и без това вече знам отговора. И ако се окажа права, значи Майлс не е отговорен за делата си.