Тя мълчи и ме гледа.
— Не съм и булимичка. Не пазя диета, не гладувам. Не искам да намаля размера си до нулата, нито да изглеждам като близначките Олсън. Сериозно, Сабрина, приличам ли ти на измъчена от глад душа?
Ставам, завъртам се в цялата си дънкова прелест и я оставям да ме огледа хубавичко, защото знам, че изглеждам свежа и пълна с живот.
Тя ме оглежда от глава до пети. Имам предвид, наистина от глава до пети. Започва от върха на прическата ми и стига до пръстите на краката ми. После се спира на белите ми глезени. Няма начин да ги скрия. Любимите ми дънки са ми окъсели и трябва да ги навивам.
— Просто си мислех… — вдига тя рамене, без да знае какво да каже при неоспоримите доказателства за моята невинност.
— Защото не те виждам да се храниш напоследък. И непрекъснато пиеш от тази червена…
— Решила си, че пиянствам, за да не се храня? — Засмях се, за да разбере, че не съм сърдита. Може би бях малко ядосана, но по-скоро на себе си, отколкото на нея. Трябваше да се старая повече. Да се преструвам, че ям. — Няма за какво да се притесняваш — усмихвам й се мило. — И за да си спокойна, ти заявявам най-отговорно, че не вземам наркотици, нито имам намерение да вземам, не пия, няма да се подлагам на модификации и операции, за да махам и слагам разни неща по тялото си, да си правя пиърсинг и всичко, което можеш да намериш в седмичния списък на децата с поведенчески отклонения. И за пояснение, червената напитка няма нищо общо със знаменитостите или с Деймън. Просто я харесвам, това е всичко. И друго, знам, че Деймън ме обича и ме приема каквато… — спирам, усетила, че докосвам тема, която не искам да обсъждам. И преди Сабин да намери точните думи, за да продължи, вдигам ръка и казвам. — Нямам предвид това. Ние с Деймън… — … се мотаем заедно, ходим, гаджета сме, приятели и нещо повече, свързани сме завинаги… Какво точно да кажа?
— … сме заедно. Знаеш, като двойка. Но не сме спали.
Засега.
Тя продължава да ме гледа. Лицето й издава неудобство, аз чувствам същото. Никоя от нас не иска да навлиза в тази тема, но за разлика от мен, тя смята това за свой дълг.
— Евър, не исках да… — започва тя и ме поглежда. Аз също я поглеждам и тя свива рамене, решава да го остави за друг път, когато и двете ще се чувстваме по-уверени в себе си.
Отдъхвам си и толкова се радвам, че се разминах сравнително лесно, че подскачам от изненада, когато чувам:
— Щом наистина се интересуваш от този младеж, ще се наложи да го опозная и аз. Нека помислим кога ще е удобно да излезем тримата на вечеря. Какво ще кажеш за този уикенд?
Този уикенд?
Преглъщам с мъка и я поглеждам накриво. Разбирам какво се опитва да направи. Иска да убие с един изстрел два заека — хем да види дали ще си изям вечерята, хем да върти Деймън на шиш и да го пече на бавен огън, докато хване хрупкава коричка.
— Супер, но има един малък проблем. Пиесата на Майлс е в петък. — Опитвам се да звуча спокойно и уверено. — След това ще има парти, което ще продължи до късно, така че…
Тя кимва, очите й са приковани в моите и погледът й е толкова директен и разбиращ, че ме кара да се изпотя.
— … че сигурно няма да стане — довършвам. Знам, че тази вечеря все някога трябва да се осъществи, но предпочитам да я отложа още малко.
Обичам Сабин, обичам и Деймън. Но не съм убедена, че ще продължа все така да ги обичам, като ги видя заедно, особено когато разпитът започне.
Тя ме поглежда изпитателно, кимва и се обръща. И точно когато съм готова да изпусна парата, поглежда през рамо и подхвърля:
— Добре, щом петък не става, ще го направим в събота. Кажи на Деймън да заповяда в осем.
Трета глава
Успивам се, но успявам да се оправя набързо и да се явя навреме пред дома на Майлс. Откакто я няма Райли, няма кой да ме разсейва и се приготвям много по-бързо. И въпреки че тя ми липсва много и непрекъснато си я представям седнала на скрина със смешните й маскарадни костюми, все още я чувам да се смее на невзрачните ми суичъри и да ме разпитва за гаджета. Аз бях тази, която я накара да си тръгне, да пресече границата и да отиде при мама, татко и Жълтурко, където не мога да я виждам.
Което доказва, че е била права. Аз виждам само останалите в нашия свят души, но не и преминалите в другия.
Както винаги, когато се сещам за Райли, гърлото ми се стяга, очите ми се пълнят със сълзи и аз се питам кога най-после ще свикна с факта, че я няма. Но вече съм научила достатъчно за загубата и знам, че близките ни никога не престават да ни липсват. Човек просто се научава да живее с тази огромна празна дупка в сърцето си.