Дърпам отново, но той я държи здраво. В очите му играе весело пламъче. Силата му наистина е голяма. Свързвам тези два факта и стомахът ми се преобръща. Комбинацията потвърждава най-тревожните ми подозрения. Поглеждам го отново. Той вдига ръка, за да отпие от своята сода, и аз виждам, че по китката му няма никакви татуировки, никакви змии, захапали опашката си, никакви древни знаци на безсмъртните, превърнали се в зли изчадия.
Освен това той не само яде и пие, но аурата и мислите му са леснодостъпни (поне за мен) и колкото и да ми е неприятно да призная, не притежава нито един от белезите на злото. Като събереш всичко това накуп, става ясно, че подозренията ми може би са параноични и безпочвени.
Това означава ли, че не е зъл безсмъртен, както си мисля?
Означава ли още, че той няма вина за състоянието на Деймън, нито за поведението на Майлс и Онър? Вината може би си е изцяло моя.
Здравата логика сочи точно това, но аз продължавам да упорствам.
Защото когато го поглеждам отново, коремът ми се свива на топка, започвам да се задушавам и се изпълвам с лоши предчувствия. Просто ми е невъзможно да повярвам, че пред мен стои един обикновен веселяк от Англия, случайно кацнал в нашето училище и случайно влюбен точно в мен.
Другото, както и да е, но едно нещо знам със сигурност — преди да се появи той, всичко си беше наред. А откакто дойде, нищо не е наред.
— От обяд ли бягаш?
Глупак. Толкова е ясно какво правя, че не намирам за нужно да му отговарям.
— В колата ти има място за още един човек, нали? Имаш ли нещо против да дойда с теб?
— Всъщност, имам. Така че, ако обичаш… — казвам и правя жест, който навсякъде по света означава едно и също: „Разкарай се!“
Той вдига демонстративно ръце, като че ли се предава, и казва:
— Не знам дали си забелязала, но колкото повече ме избягваш, толкова повече ще те преследвам. Така че най-добре се откажи.
Присвивам очи и се опитвам да видя мислите му през сияещата аура, но не успявам. Всичко зад нея е черно и тъмно. Или няма път, или се сблъсквам с нещо много по-мощно от моите способности.
— Ако държиш да ме хванеш, започвай да тренираш — казвам самоуверено, макар да не се чувствам така. — Защото, братле, да знаеш, че те очаква дълъг маратон.
Той трепва, очите му се разширяват, сякаш го е ужилила оса. И ако не бях убедена, че не е така, щях да си помисля, че съм улучила в десетката. Но аз знам, че не тренира, а навярно просто ходи във фитнес залата и прави малко упражнения, колкото за ефект. Както и да е, не искам повече да гледам подигравателно свитите му устни.
Запалвам и чакам да си тръгне, нетърпелива да се махна оттук.
Той се усмихва, пуска вратата и потупва тавана на колата.
— Ти решаваш, Евър. Играта продължава.
Двайсет и втора глава
Не си отивам вкъщи.
Тръгнах натам. Наистина имах намерение да се прибера, да изтичам в стаята си, да заровя лице във възглавниците и да се наплача като голямо бебе.
Но докато завивам по нашата улица, размислям. Не мога да си позволя този лукс. Не мога да пропилявам ценно време. Правя обратен завой и поемам към „Лагуна“. Карам по стръмните тесни улички с красиви и добре поддържани къщи, с градини с големи двойни врати, и се отправям към адреса на единствената личност, която би могла да ми помогне.
— Евър! — посреща ме с усмивка тя и отмята вълнистата кестенява коса от лицето си.
Идвам без предупреждение, но това не я притеснява ни най-малко. След миг обаче сензорите й, изглежда, долавят нещо тревожно и тя ме поглежда загрижено.
— Извинявай, че се появявам, без да се обадя предварително, но…
Тя не ме оставя да довърша. Отваря вратата, кани ме с жест и ме повежда към кухнята, където бяхме и първия път, когато й дойдох на гости. Тогава също бях в беда и също нямаше към кого другиго да се обърна.
Само че тогава я мразех с цялото си сърце. А когато започна да убеждава Райли да пресече моста и да отиде от другата страна, където я чакаха мама, татко и Жълтурко, направо побеснях. Обявих я за по-голям враг и от Стейша. Сега всичко това ми изглежда смешно и е напълно забравено. Ава се суети около мен, слага чай и поднася курабийки, а аз усещам вина, че нито веднъж не се сетих да й се обадя и че идвам само когато се нуждая от помощта й.
След обичайните любезности тя сяда срещу мен, обгръща чашата с две ръце и ме оглежда.