Тя отърсва ръце, сякаш маха невидими прашинки от тях, сяда на пода върху една бродирана възглавница, потупва мястото до себе си и прави знак да седна до нея.
— Повечето от клиентите ми таят в себе си много негативна енергия и мъка, затова не мога да рискувам да ги поканя тук. Положих много усилия, за да съхраня енергията в тази стая чиста и положителна, затова не мога да позволя на никого да влезе, преди да се е пречистил. Това се отнася и до мен самата. Ритуалът, през който те накарах да минеш, е първото нещо, което правя сутрин, след като се събудя, после го правя още веднъж, преди да вляза в стаята. Препоръчвам ти и ти да го правиш всеки ден. Защото колкото и да си повтаряш, че това са глупости, съм сигурна, че си изненадана от резултата. Знам, че сега се чувстваш много по-добре.
Навеждам глава. Знам, че не й е необходимо да чете мисли, за да разбере как се чувствам. Лицето ми винаги ме издава, не е способно да излъже.
— Признавам, че усетих целебната сила — казвам и се заглеждам в бамбуковите щори и в рафта, на който са подредени божества от всички краища на света. — Наистина се чувствам по-добре. Но за какво беше онова с вкореняването? Странен ритуал.
— Нарича се заземяване — усмихва се тя. — В началото енергията ти беше разпиляна. Този ритуал помага да я събереш. Предлагам да правиш и него всеки ден.
— Страхувам се, че може да ни заземи тук и да ни попречи да стигнем до Съмърленд.
Тя се засмива.
— Не, напротив. Ще ни помогне да се съсредоточим върху мястото, където искаме да отидем.
Отново оглеждам стаята. В нея има толкова много неща, че е трудно да възприема всичко наведнъж.
— Значи това е твоето съкровено местенце — казвам накрая.
Тя се усмихва. Пръстите й си играят с едно разшито конче на възглавницата й.
— Тук медитирам и се моля. Опитвам се да достигна до други измерения. И имам силно предчувствие, че този път ще успея.
Тя заема поза лотус и ми дава знак да направя същото. Минава ми през ума, че моите нови дълги крайници едва ли ще могат да се свият като нейните. Но с изненада установявам, че заемат съответната позиция без никакви усилия, увиват се един около друг без съпротива от страна на костите, сякаш това е най-удобната и естествена поза на света.
— Готова ли си? — поглежда ме Ава.
Свивам рамене, поглеждам към петите си, смаяна, че си седят кротко върху коленете ми, и се питам още през колко ритуала ще трябва да преминем.
— Добре. Защото сега е твой ред да водиш — усмихва се тя. — Аз все още не съм била там. Разчитам на теб за пътя дотам.
Двайсет и четвърта глава
Нямах представа, че ще бъде толкова лесно. Да си кажа честно, изобщо не вярвах, че ще се справим. Но щом си представихме портала от ярка светлина, той веднага се появи. Хванахме се за ръце, минахме през него и се приземихме на онази странна поляна с тъмнозелена свежа трева.
Ава ме поглежда с широко отворени очи, отваря уста, но от вълнение не успява да произнесе нито дума. Кимам й с разбиране и се оглеждам наоколо. Знам как се чувства и въпреки че вече съм била тук, сцената ми изглежда толкова сюрреалистична, колкото и преди.
— Хайде, Ава — изправям се на крака и изтупвам дънките. Нямам търпение да я разведа наоколо и да й покажа магията на това място. — Представи си нещо. Каквото и да е. Някоя вещ, животно или човек. Затвори очи, представи си го съвсем ясно, после…
Наблюдавам внимателно действията й, вълнението ми расте, когато виждам да сключва вежди и да се съсредоточава върху въображаемия образ.
След секунди отваря очи, плясва с ръце и ги притиска до гърдите си.
— Ох! Не може да бъде! Виж, виж! Изглежда точно като него, като истински…
Коленичи в тревата, пляска още веднъж и се смее с глас, когато красивият златист ретривър скача в прегръдките й и близва бузата й с грапавия си език. Тя го притиска до гърдите си, повтаря името му отново и отново и аз решавам, че съм длъжна да я предупредя, че не е истински.
— Ава… съжалявам, но той няма да… — но преди да довърша, кучето се измъква от прегръдките й, краищата на фигурата му затрептяват, размиват се бавно във въздуха и скоро изчезват напълно.
Виждам скръбното й лице и стомахът ми се свива. Чувствам се виновна, че я въвлякох в тази игра.
— Трябваше да ти обясня предварително — измърморвам и се ядосвам на себе си. — Извинявай.
Тя кима, изтрива сълзите и почиства тревата от коленете си.