— Всичко е наред. Наистина. Знаех, че е прекалено хубаво, за да е истина, но да го видя отново, макар и за миг… — тя се усмихва леко. — Въпреки че не беше реален, не съжалявам. Ти също не се укорявай, чуваш ли?
Хваща ръката ми и я стиска между своите.
— Толкова много тъгувах за него… Тези няколко секунди са скъп подарък за цял живот. И този, който ми го поднесе, си ти.
Преглъщам тежко и се моля да е искрена. Знам, че през следващите няколко часа можем да материализираме всичко, за което сме си мечтали, но моето сърце жадува за друго нещо. Срещата между Ава и любимото й същество ме накара да осъзная, че не материалните неща ще ми донесат радост.
— Значи това било Съмърленд — казва тя и поглъща с жадни очи картината пред себе си.
— Това е — кимам аз. — Но всичко, което съм виждала тук, е тази трева, онова поточе и няколко неща, които не съществуваха, преди да ги материализирам. Виждаш ли онзи мост? Ей там, в далечината, другият му край се губи в мъгла.
Тя се обръща в съответната посока и кима.
— Не се приближавай до него. Той води към другата страна. Това е мостът, за който говореше Райли и тя го прекоси, след като я убедих да си тръгне. С малка помощ от твоя страна.
Ава се взира в мостчето и казва тихо.
— Питам се какво ли ще стане, ако човек се опита да премине през него. Без да умира и без да е поканен.
Свивам равнодушно рамене. Не съм любопитна и нямам желание да опитвам.
— Не ти го препоръчвам — бързам да кажа, когато виждам желанието в очите й и осъзнавам, че е на ръба да го направи дали от любопитство, дали от нещо друго. — Може да не се върнеш.
Опитвам се да я стресна, но тя сякаш не мисли за последиците. Въздъхвам дълбоко. Знам, че Съмърленд въздейства така на хората — толкова е красиво, че те подтиква да поемеш риск, какъвто в реалния живот не би направил.
Тя ме поглежда, все още запленена от идеята, но жадна да види още от тази приказна страна. Хваща ме за ръката и пита:
— Откъде ще започнем?
Но нито една от нас не знае откъде трябва да започнем, затова решаваме да се поразходим. Тръгваме през поляната от танцуващи цветя и продължаваме покрай пулсиращите дървета. Преминаваме от другата страна на потока, чиято вода блести във всички цветове на дъгата и из нея подскачат всевъзможни видове риби, и намираме тясна пътечка, която след поредица от завои, които сякаш нямат край, ни извежда на дълъг и празен път.
Но не покрит със злато, а обикновена асфалтирана улица, като онези по градовете.
Но тази е сто пъти по-хубава от градските, защото е девствено чиста, без дупки и следи от гуми. Всичко тук изглежда ново и недокосвано от човешка ръка, сякаш ние сме първите, които го използват, макар че според Ава Съмърленд е по-стар и от времето.
— Кажи ми какво знаеш за тези Храмове или за Големите зали на познанието, както ги наричаш — питам и в същия момент виждам пред себе си красива бяла сграда с колони, на които са изваяни ангели и всякакви други митически същества. Питам се дали това е мястото, което търсим, защото изглежда красиво, сериозно и впечатляващо, но не така грандиозно, както си мисля, че трябва да изглежда една зала на познанието.
Тя сякаш вече не се интересува от това, повдига рамене и това ме кара да се изпотя.
Ава бе абсолютно сигурна, че трябва да търсим отговора тук, настояваше да обединим енергиите си и да дойдем заедно в Съмърленд, но сега е толкова запленена от възможността да материализира всичко, каквото си пожелае, че не мисли за друго.
— Просто знам, че съществуват — казва тя, докато протяга ръце пред себе, обръща ги ту от едната страна, ту от другата и ги гледа възторжено. — В книгите, които изучавам, често се споменава за тях.
Но сега изучаваш само големите златни пръстени със скъпоценни камъни, които материализира по пръстите си! — мисля си ядосано. Не го казвам на глас, но ако благоволи да ме погледне, ще види изписаното по лицето ми раздразнение.
Тя обаче не ме поглежда, усмихва се и прибавя към пръстените няколко десетки гривни. Но когато забива поглед надолу в току-що измислените от нея обувки, решавам, че трябва да се намеся.
— Какво ще правим, когато ги намерим? — опитвам се да й напомня причината, поради която сме тук. В края на краищата аз свърших моята част от работата, сега е време да се намеси и да ми помогне. — И какво ще търсим там? Внезапно главоболие? Необяснимо изпотяване? А и ще ни пуснат ли изобщо да влезем?