Обръщам се към нея и очаквам да ми изнесе лекция на тема „този твой упорит негативизъм и непреодолим песимизъм, който изчезва за малко, но се възвръща с подновени сили само след няколко минути“, но изведнъж откривам, че я няма.
Изчезнала е напълно, на сто процента.
— Ава! — обръщам се на всички страни и викам, взирам се в трептящата светеща мараня, тази вечна светлина, идваща отникъде и достигаща до всякъде. — Ава! Къде си?
Тичам надолу, заставам по средата на дългия празен път, спирам пред всяка сграда и надничам през вратите и прозорците и мимоходом се запитвам защо има толкова много ресторанти, магазини и художествени галерии, когато наоколо няма никого.
— Няма да я намериш.
Завъртам се на пети и се оказвам пред малко тъмнокосо момиче, застанало точно зад мен. Правата й коса пада до раменете, черните й очи са скрити наполовина под дълъг черен бретон, толкова прав, че сякаш е отрязан с бръснач.
— Хората често се губят тук.
— Коя… си ти? — заеквам и оглеждам снежнобялата блузка, карираната й пола, синьото сако и чорапите до колене — типично облекло за ученичка от частен пансион. Но веднага преценявам, че щом е тук, не е обикновена ученичка.
— Казвам се Роми — отговаря тя, но устните й не се отварят, гласът й идва някъде зад мен и ехти многократно.
Обръщам се и виждам абсолютно същото момиче. То се смее и казва:
— А тя е Райни.
Пак се обръщам и виждам, че Райни е все още зад мен, Роми минава покрай мен и застава до нея. Двете момичета си приличат като две капки вода. Всичко им е еднакво — косата, дрехите, лицата, очите — няма никаква разлика.
Освен в чорапите. На Роми са се смъкнали надолу, а тези на Райни са плътно вдигнати до коленете.
— Добре дошла в Съмърленд — усмихва се Роми, докато сестра й ме оглежда с подозрение. — Съжаляваме за приятелката ти.
Тя сръгва близначката си, но Райни отказва да говори, затова продължава:
— Дори и Райни съжалява, но не иска да си го признае.
— Знаете ли къде да я открия? — гледам ту едната, ту другата и се чудя откъде се взеха.
Роми свива рамене.
— Тя не иска да бъде открита. Затова ние открихме теб.
— Какво искате да кажете? И откъде се появихте? — питам изумена. Досега не бях виждала други хора тук.
— Защото не си искала да видиш — отвръща на мислите ми Роми. — Просто не си имала нужда от други хора.
Поглеждам я изумено и усещам, че ми се завива свят. Тя може да чете мислите ми!
— Мислите са енергия — отговаря Роми. — А Съмърленд съдържа много интензивна енергия. Толкова интензивна, че можеш да четеш мисли.
В същия момент си спомням онзи път, когато бях тук с Деймън. Тогава можехме да си предаваме мисли по телепатия. Но съм си мислила, че това е възможно само между нас.
— Ако е така, защо не можех да чета мислите на Ава? И как е възможно тя да изчезне просто ей така?
Райни въздъхва, а Роми се навежда към мен и заговаря тихо и бавно, сякаш съм малко дете, въпреки че самата тя е още хлапе.
— Трябва да го пожелаеш, за да се случи. — Виждайки неразбирането в погледа ми, продължава. — В Съмърленд всичко е възможно. Абсолютно всичко. Но трябва да го пожелаеш много силно. Иначе ще си остане само една възможност. Една от многото недовършени и непроявени възможности.
Взирам се в нея и се опитвам да схвана смисъла на думите й.
— При предишните си посещения не си виждала други хора, защото не си го искала. Я се огледай наоколо и ми кажи какво виждаш сега.
Оглеждам се и се убеждавам, че е права. Ресторантите и магазините са пълни с хора, в близката галерия има нова колекция и народът се тълпи пред входа й. Съсредоточавам се върху техните мисли и енергии и разбирам колко различно от всяко друго е това място. Тук има хора от всякакви националности и религии и всички живеят в мир и разбирателство.
Ахвам вътрешно и попивам всичко с очи. Роми ми кима и казва:
— В мига, когато пожела да намериш пътя към Храмовете, ние се появихме, за да ти помогнем, а Ава изчезна.
— Значи аз съм направила така, че да изчезне — продължавам да гледам объркано и бавно да смилам информацията.
Роми се смее, а Райни клати глава, сякаш аз съм най-загубената личност на света.
— Едва ли.
— И всички тези хора — оглеждам се наоколо — са… мъртви?