Думите й не ми вдъхват и капчица увереност и аз наистина си отдъхвам, когато виждам, че се канят да си ходят.
— Сега трябва да си тръгваме, госпожице Евър Блум — казва тя и веднага ми прави впечатление, че използва пълното ми име, макар да съм сигурна, че не съм го споменавала. — Но съм убедена, че ще се видим пак.
Докато се отдалечават, си спомням още нещо важно и викам след тях:
— Как да се върна обратно? Нали разбирате, в моя свят?
Райни се заковава на място. Роми се обръща и по лицето й пробягва търпелива усмивка.
— По същия начин — както дойде. През портала, разбира се.
Двайсет и шеста глава
Обръщам се към вратата и в същия миг тя се отваря пред мен. И понеже не е като онези врати на супермаркетите с електронни датчици, го приемам като височайша чест.
Влизам през голям вход и веднага попадам във водопад от топла златиста светлина, идваща сякаш отникъде, и изпълваща, както винаги в Съмърленд, всяко ъгълче и пролука, прогонваща всяка сянка и всяко тъмно местенце. Тръгвам по дълъг коридор с две редици от мраморни колони, изписани като в Древна Гърция. Виждам жреци в дълги роби, насядали по протежението на дълги резбовани маси. Те наистина са всякакви — свещеници, равини, шамани и други гадатели. Всички гледат в големи кристални топки и древни плочки и изучават внимателно образите в тях.
Спирам и искам да попитам къде да търся „Хрониките на Акаша“, но се страхувам да прекъсна работата им. В помещението е толкова тихо и те са толкова отдадени на работата си, че ми е неудобно да ги разсейвам, затова продължавам напред. Минавам покрай редица от прекрасни статуи от най-чистия бял мрамор на света и влизам в голяма орнаментирана стая, която ми напомня за величествените катедрали в Италия (или поне на снимките, които съм виждала). Таванът е сводест, прозорците са с цветни стъкла, а по стените има фрески, чиято красота би разплакала самия Микеланджело. Заставам в центъра на помещението, отмятам глава и се опитвам да попия цялата тази невъзможна красота. Въртя се насам-натам, докато ме заболява вратът и ми се завива свят. Осъзнавам, че не мога да огледам всичко наведнъж, а и вече съм изгубила достатъчно време, затова затварям плътно очи и следвам съвета на Роми — трябва първо да пожелая нещо, за да го открия. Моля се в себе си да намеря отговорите, отварям очи и пред мен се открива дълъг коридор.
Тук светлината е по-бяла от онази извън сградата, струва ми се някак си нажежена, като от буен огън. Нямам представа къде ще ме отведе тя, но тръгвам без колебание. Следвам персийската пътека, която води сякаш за никъде, и прокарвам пръсти по покритите с йероглифи стени. Връхчетата им докосват нежните извивки и в главата ми изниква записаната по тях история, сякаш че чета странно брайлово писмо.
И изведнъж, без никакво предупреждение, пред мен се открива друга красива стая. Но нейната красота се крие не във фреските и орнаментите, а в неподправената й простота.
В началото кръглите й стени ми изглеждат просто бели, но когато ги оглеждам отблизо, разбирам, че изобщо не е така. Това бяло е абсолютно бяло, бяло в най-чистия му вид. Бяло, което може да се получи единствено от смесването на всички цветове — целия спектър в едно, за да създаде цвета на светлината — точно както го бяхме учили в училище. Освен един огромен висящ от тавана кристал, съдържащ в себе си хиляди малки кристалчета, които блестят, искрят и пречупват светлината така, че в тях играят всички възможни цветове, единственият друг обект в цялата стая е самотна мраморна пейка, неочаквано топла и удобна, въпреки материала, от който е направена. Всички знаем, че мраморът може да се нарече всякак, но не и топъл.
Сядам на пейката, слагам ръце в скута си и оглеждам стените, които сякаш се запечатват след влизането ми. Коридорът, довел ме дотук, изглежда, никога не е съществувал.
Не усещам страх, въпреки че никъде не виждам изход и, изглежда, съм зазидана тук. Чувствам се сигурна, защитена и спокойна. Имам чувството, че стаята ме милва, обгръща ме с кръглите си стени и ме люлее като бебе.
Поемам дълбоко въздух, жадна за отговори на всичките ми въпроси, и изведнъж виждам как кристалът от тавана се спуска надолу и се разгъва като огромен лист хартия, полюшва се във въздуха, където допреди миг нямаше нищо, и чака да направя следващата стъпка.