Стоя на мраморната пейка и стискам до болка ръцете си една в друга, стомахът ми се гърчи, главата ми се върти, изпитвам всичко, което изпитва и Деймън, усещам отчаянието му, очите ми се замъгляват от сълзите му, дъхът изгаря гърдите ми и се смесва с неговия. Сега сме едно цяло с него. Обединени от една огромна, неизразима скръб.
И двамата сме преживели една и съща загуба.
И двамата се чувстваме дефектни по някакъв начин.
Когато всичко свършва, Деймън излиза от скривалището си и измива кръвта от раните по телата им, сигурен, че след три дни ще може да добави онази странна билка, за да върне живота им. Но на третия ден е събуден от група съседи, разтревожени от разнасящата се от помещението миризма. Те разбиват вратата, влизат и го намират свит до телата на родителите си, стиснал здраво в ръце шишенцето с еликсира.
Той скача, измъква се от ръцете им, намира билката и я пъха в течността. Иска да я даде на майка си и баща си, да я излее в устите им, но съседите го хващат и не му позволяват да го направи.
Всички решават, че практикува магия, и го предават на грижите на Църквата, където опустошен и разделен от всичко скъпо и любимо, той търпи жестокостта на монасите и свещениците, решени да прогонят вселилия се в тялото му дявол със сила.
Деймън страда мълчаливо години наред, до момента, когато в сиропиталището идва Дрина. Междувременно той се е превърнал в силен и красив четиринайсетгодишен юноша и е омагьосан от огненочервената й коса, яркозелените очи и алабастровата й кожа. И наистина — тя е толкова красива, че човек не може да откъсне поглед от нея.
Гърлото ми се свива, когато виждам колко здрава и силна е връзката им. Нежността в отношенията им ме кара да съжаля стократно, че съм поискала да видя това. Решението ми беше прибързано, импулсивно и необмислено, просто не прецених добре. Защото независимо че тя вече е мъртва и не представлява заплаха за нас, видът на пламенно влюбения в нея Деймън ми къса сърцето.
Той се грижи за раните й от побоищата на свещениците, обгръща я с нежност и внимание, но все още отрича чувствата си, мъчи се да убеди себе си, че иска просто да я защити, да се погрижи за нея, да й помогне да избяга. Мечтаният ден идва по-бързо от предвиденото. Флоренция пламва от чумна епидемия. Черната смърт отнема живота на милиони хора и аз виждам валящите се из целия град почернели и подути трупове.
Деймън гледа безпомощно как приятелите му от сиропиталището се разболяват и умират, но се връща към работата на баща си чак когато в лапите на жестоката болест попада и Дрина. И произвежда отново еликсира, въпреки че се е зарекъл да не се докосва до колбите, защото те му напомнят за всичко скъпо и изгубено завинаги. Но няма друг избор, не може да изгуби и нея, затова й дава да пие от него. Запазва малко за себе си и за другите сираци, иска само да ги предпази от болестта, няма представа, че така ще ги направи безсмъртни.
Изпълнени със сила, която не могат да осъзнаят, и безразлични към воплите на умиращите свещеници и възпитатели, децата се пръскат из улиците на града и започват да мародерстват, а Деймън взема Дрина със себе си и отива да извърши това, за което е мечтал през цялото време — да отмъсти на тримата мъже, убили родителите му. Скоро открива следите им и разбира, че и тримата са болни. Приготвената по записките на баща му течност не им е помогнала, защото в нея липсва последната съставка. Той остава край тях до самия им край, обещава им лекарство, но не им го дава. Изненадан от празнината, която оставя в него отмъщението, се завръща при Дрина и търси в прегръдките й утеха и любов…
Затварям очи, искам да изтрия видяното от съзнанието си, но знам, че каквото и да правя, то ще остане там завинаги и ще напомня за себе си като гноясала рана. Защото да знам, че са били любовници близо шестстотин години, е едно, но да видя как се е случило всичко — съвсем друго.
И колкото и да се съпротивлявам, не мога да не призная, че старият Деймън с неговата жестокост, алчност и самовлюбеност прилича ужасно много на новия Деймън — онзи, който ме заряза заради Стейша.
Видяла всичко за връзката му с Дрина, циментирана през вековете от споделена страст и ненаситност за удоволствия, осъзнавам, че вече не ми се иска да разбера как сме се запознали. Нямам сили да стигна до онзи момент, щом това означава да стана свидетел на още сто години от тяхната любов.