Затварям очи и започвам да се моля: Отведи ме към края! Моля те! Не мога да понасям повече. Кристалът примигва и образите в него започват да се превъртат с такава бързина, че се размазват пред погледа ми. Вече не мога да различа хората на екрана. От време навреме успявам да зърна Деймън, Дрина и себе си в различните си превъплъщения — брюнетка, блондинка, червенокоса… не знам… всичко минава през погледа ми в лудешки бяг и ми е трудно да разпозная лицето и тялото си, но очите остават винаги същите.
Изведнъж променям решението си и моля да забавят образите, но те продължават да се въртят на бързи обороти и завършват с Роман. Устните му се извиват в зла усмивка, очите му светят доволно, докато наблюдава един много стар и много… мъртъв Деймън.
И после…
После нищо.
Кристалът угасва.
— Не! — крещя неистово, но гласът ми се удря във високите кръгли стени на празната стая, ехти и се връща при мен. — Моля те! Върни се! Този път ще се справя по-добре. Честна дума. Няма да ревнувам, няма да се разстройвам! Готова съм да изгледам всичко отново. Моля те!
Но колкото и да моля, колкото и да крещя, кристалът не се връща, изчезва от погледа ми.
Оглеждам се безпомощно, търся отнякъде помощ, нещо, което да прилича на библиотека с акашки Хроники, но освен мен в стаята няма никого и нищо. Хващам се с две ръце за главата и я залюлявам отчаяно. Не мога да се примиря със себе си. Каква глупачка съм! Как можах да позволя ревността и неувереността ми да вземат връх!
Знаех за Дрина и Деймън, знаех какво ще се появи, но въпреки това пожелах да видя именно това. Сега не знам как да го спася. Нито ми е ясно защо и как успяхме да тръгнем от толкова прекрасното А и да стигнем до това ужасно Я.
Научих единствено, че виновният за всичко е Роман. Получих жалко потвърждение на онова, което вече знаех. Не знам как, но той изсмуква бавно силите на Деймън и го лишава от безсмъртие. И ако все още съществува надежда да го спася, трябва да разбера как, а не защо.
Защото знам със сигурност, че Деймън не може да остарее по естествен път. Бил е на земята близо шестстотин години и винаги е изглеждал така. Стискам главата си с ръце и се мразя за своята дребнавост и глупост. Каква нещастница съм само! Заради жалката си ревност пропуснах възможността да науча отговорите, за които бях дошла. О, ако можех да превъртя всичко отначало и да започна на чисто, ако можех да се върна…
— Не можеш.
Обръщам се и виждам Роми. Нямам представа как е влязла тук. Но когато се оглеждам, забелязвам, че вече не съм в красивата кръгла стая, а обратно в коридора. През няколко маси от мястото, където бяха свещениците, монасите, равините и шаманите.
— Не бива да бързаш към бъдещето. Така лишаваш себе си от настоящето, което, в края на краищата, е единственото реално време.
Поглеждам я озадачено. Не знам дали говори за кристала, или изобщо за живота като цяло.
Но вместо отговор получавам усмивка.
— Добре ли си?
Свивам рамене и отмествам поглед. Защо да обяснявам? Вероятно тя вече знае отговора.
— Не — подпира се на масата и клати глава тя. — Не знам нищо. Това, което става вътре, е само за теб. Просто чух виковете ти и реших да видя какво става. Това е всичко.
— Къде е злобната ти сестра? — оглеждам се наоколо и се чудя къде може да се е скрила.
Роми се усмихва отново и ми дава знак да я последвам.
— Отвън е. Наглежда приятелката ти.
— Ава е тук? — възкликвам и с изненада установявам, че тя наистина ми е липсвала. Което е странно, като се има предвид колко й се ядосах, че ме изостави.
Роми ме извежда през голямата двукрила врата и по стълбите, където ме чака Ава.
— Къде беше? — питам и усещам, че въпросът ми звучи като обвинение.
— Малко се отклоних — свива тя рамене. — Тук наистина е невероятно. Аз…
Тя ме поглежда с надежда да разтопи леда в очите ми, но веднага разбира, че няма да стане, и свежда поглед.
— Как се озова тук? Роми и Райни ли те… — търся близначките с поглед, но те вече не са тук.
Ава примижва. Ръцете й се вдигат към ушите и опипват току-що материализираните огромни обеци.
— Пожелах си да те намеря и ето ме тук. Но не ме пуснаха вътре — тя поглежда ядосано вратата. — Значи това е храмът? Намери ли нужния коридор?
Кимам, оглеждам скъпите й обувки и дизайнерската чанта, и се ядосвам още повече. Аз я водя в Съмърленд, за да спасим един човешки живот, а тя, видите ли, тръгнала на пазар!