— Знам, знам — отвръща на мислите ми тя. — Прекалих и съжалявам за това. Но сега съм готова да ти помогна. Ако все още имаш нужда от помощ. Или вече си открила всички отговори?
Притискам устни една към друга и навеждам глава.
— Ъ… имаше някои спънки.
Припомням си, че спънките бяха по моя вина, и усещам да ме залива вълна от срам.
— И… сега съм там, откъдето тръгнах — добавям и мислено си казвам, че наистина съм най-голямата загубенячка на света.
— Може пък да успея да помогна — усмихва се Ава и стиска ръката ми, за да ме увери, че е искрена.
Но аз само свивам рамене. Съмнявам се, че ще може да помогне с нещо.
— Не се предавай толкова лесно — упорства тя. — Все пак това е Съмърленд. Тук всичко е възможно.
Поглеждам я замислено. Казаното от нея е абсолютна истина, но като че ли сега е по-добре да се върна вкъщи и да начертая предварителен план за действие. После да се върна, като се придържам плътно към него, без да се разсейвам с глупости.
Повеждам я надолу по стълбите и казвам:
— Да, мисля, че можеш да ми помогнеш.
Двайсет и седма глава
Ава искаше да остане, но аз й стиснах ръката и я принудих да тръгне с мен. Вече изгубихме доста време в Съмърленд, а аз имах и друга работа.
— Жалко! — оглежда ръцете си тя, след като се приземяваме на пода до възглавницата в нейната свещена стая. — Мислех си, че ще ми позволят да ги задържа.
Виждам как красивите златни пръстени изчезват и на тяхно място се появяват нейните сребърни и кимам. Дизайнерската чанта и обувките също си остават в Съмърленд.
— И аз се питах какво ще стане — казвам и ставам на крака. — Но ти знаеш, че можеш да ги проявиш и тук, нали? Само че се изисква много търпение.
Усмихвам се и с надеждата да възвърна доброто й настроение повтарям всичко чуто от Деймън по време на нашите уроци. Ще ми се да съм била малко по внимателна, докато ми преподаваше, за да запомня всичко. Но тогава си мислех, че безсмъртието означава безкрайно време за всичко. И докато говоря, тайничко съжалявам, че бях толкова строга към Ава. Че кой не би се шашнал, когато попадне за пръв път в такова вълшебно място?
— Е, какво ще правим сега? — пита тя, докато ме изпраща на входа. — Кога ще се върнем пак? Нали няма да отидеш там без мен?
Виждам нетърпението й и се запитвам дали не направих грешка, като я заведох в Съмърленд.
Тръгвам бързо към колата и измърморвам в движение:
— Ще ти се обадя.
На следващата сутрин оставям колата на паркинга и тръгвам към клас. Смесвам се с тълпата от ученици като всеки друг ден. Само че този път не се държа настрана от тях, не пазя чисто личното си пространство. Просто се вливам в потока. Не реагирам, когато някой от тях ме докосне случайно, въпреки че съм без айпод, слънчеви очила и качулка.
Оставих всичко вкъщи, защото отдавна не мога да разчитам на тяхната защита. Те не действат достатъчно ефикасно. Сега съм с чисто новия си квантов щит с дистанционно управление и мисля никога да не се разделям с него.
Вчера, малко преди двете с Ава да напуснем Съмърленд, я помолих да ми помогне да изградя по-силен щит. Разбира се, можех да се върна в коридора и да помоля за отговор, но понеже тя държеше да помогне, а аз прецених, че за нея ще е полезно да научи нещо, докато е там, ние застанахме на стъпалата, обединихме енергиите си и заедно пожелахме щит, който би ни позволил — по-скоро на мен, защото Ава не чува мисли и научава всичко чрез докосване — да го ползвам, когато пожелая. В същия момент се спогледахме и изрекохме в един глас: „Квантов щит с дистанционно управление“.
И сега, когато искам да чуя мислите на някого, просто натискам „избери“ и сърфирам по енергията му. А ако не искам да ме безпокоят, натискам „заглуши“. Като дистанционното у дома. Само че това е невидимо, затова мога да го нося навсякъде.
Влизам в кабинета по английски малко по-рано, за да мога да наблюдавам цялата сцена от началото до края. Не искам да изпусна нито секунда. Въпреки че имам визуално доказателство за вината на Роман, то ми даде отговор само на въпроса кой. Сега трябва да разбера защо.
Надявам се да не ми отнеме много време. На първо място, защото Деймън ми липсва много. И на второ, сиропът ми е намалял толкова, че трябва да мина на намалени порции. И понеже Деймън не ми е дал рецептата, не знам с какво мога да я заменя, нито какво би станало, ако го спра. Но съм сигурна, че последствията няма да са добри.