В началото той се е надявал, че ще пие само веднъж от еликсира и това ще е достатъчно да се излекува от всички болести и да остане завинаги млад. И наистина, било е така през първите сто и петдесет години, но после усетил първите признаци на състаряване и решил да пие отново. И пак. Докато не станал напълно зависим от него.
Тогава още не е знаел, че безсмъртният може да бъде убит. Разбра го чак когато отнех живота на бившата му съпруга. После двамата стигнахме до извода, че единственият начин да унищожиш безсмъртен, е да атакуваш слабата му чакра (при Дрина това беше сърдечната чакра). Вчера видях, че за това знаем само аз и Деймън, следователно Роман е открил друг начин. И ако все още има някаква надежда да спася Деймън, трябва да разбера какво повече знае и може Роман, преди да е станало прекалено късно.
Защото учениците не се държат така. Хората не се държат така. Мисля го не само защото аз съм потърпевшата от тази училищна идилия, но и защото е неестествено, странно и подозрително. Хората търсят хора като тях. Подобието търси подобие и винаги е било така. Това е неписано правило. Но в момента всеки е приятел с всеки. Без да избира, без да отхвърля. Дори не съзнават, че всичките тези прегръдки, усмивки и глупави потупвания по рамото не се дължат на новооткритата им любов към всяко живо същество, а на Роман.
Той движи фигурите по сцената като умел кукловод. Не знам как го прави, нито защо, дори не мога да докажа, че наистина го прави. Но в сърцето си знам, че е така.
Деймън влиза, сяда на мястото си и Стейша веднага се навежда над него, пищният й бюст почти докосва лицето му, докато отмята разкошната си коса и се смее на собствените си тъпи шеги. Не мога да чуя какво казва, нарочно съм я изключила, за да чувам ясно мислите на Деймън, но фактът, че из неговата глава се върти мисълта, че шегата е глупава, ми е достатъчен.
И ми дава зрънце надежда.
Което умира в секундата, когато той насочва вниманието си върху цепката на деколтето й.
Толкова е елементарен, толкова предсказуем, че да ви кажа честно, чак ми става неудобно за него. До онзи ден ме болеше, като го гледах до Дрина, но онова се оказа нищо в сравнение с това. Защото Дрина е била неговата някогашна царица.
Когато се запознах с нея, не беше нищо повече от красив, но лишен от съдържание образ.
Ала Стейша е настояща царица.
И въпреки че и тя е красива и лишена от съдържание, в момента стои пред мен в цялото си триизмерно величие, а аз слушам как промитият мозък на Деймън възхвалява качествата и изобилието на тежкия й бюст. Не мога да не се запитам дали наистина си пада по такива празноглави, алчни и безсрамни момичета, а аз съм просто някаква аномалия, странна птица, която продължава да му се изпречва на пътя вече четиристотин години.
През целия час го държа под око. Седя на самотното си място отзад и наблюдавам. Отговарям на въпросите на господин Робинс, без да се замислям, просто повтарям това, което чета в неговата глава, и не преставам да мисля за Деймън, да си повтарям, че всъщност той е мил, грижовен, верен и добронамерен — любовта на всичките ми животи. А онзи, който седи пред мен, не е истинският ми приятел, няма значение, че повтаря като папагал действията и поведението на образа от кристала. Този не е Деймън!
Часът свършва и аз тръгвам след него. Пропускам физическото, предпочитам да вися пред вратата на неговата класна стая, вместо да тичам по пистата. Прикривам се, когато усещам, че камерите в коридора започват да се въртят, и се връщам отново, след като механичното им око се завърта в друга посока. Надничам през прозореца и подслушвам всички негови мисли и правя всичко, в което ме е обвинил пред господин Робинс. Не знам дали да се радвам, или да се тревожа, когато откривам, че вниманието му не е насочено изцяло към Стейша, а се вълнува от красотите и на другите момичета, които седят близо до него. Интересува се от всички, но не и от мен.
Продължавам да го следя и през третия час, но през четвъртия се съсредоточавам върху Роман. Докато вървя към чина си, го гледам право в очите, въртя се около него и наострям уши при всяка негова мисъл. И въпреки че мислите му, свързани с мен, са точно толкова банални и нагли, колкото и тези на Деймън за Стейша, аз не се изчервявам и не реагирам по никакъв начин. Продължавам да се усмихвам и да му кимам, готова да понеса всичко, защото как да разбера какво е намислил този приятел, ако бягам от него като от чума?