Именно с тази цел решавам да се освободя от натрапената ми роля на отхвърлена от всички смотанячка и когато звънецът бие, тръгвам към общата маса. Игнорирам нарастващата с всяка крачка болка в стомаха ми и решавам да седна при останалите от класа.
Роман ми кима и аз въздъхвам разочаровано, че не успявам да го изненадам.
— Евър! — усмихва се той и потупва мястото до себе си. — Значи не е само сън! Значи наистина седим един до друг като задружен клас!
Усмихвам се със стиснати устни и сядам до него. Очите ми неволно търсят Деймън, но щом го откриват, бързат да погледнат другаде. Напомням си, че трябва да се съсредоточа върху Роман, той е моята цел, не безсрамните мисли на Деймън.
— Знаех си, че накрая ще дойдеш при нас. Само се молех да е по-скоро. Имаме да наваксваме толкова много!
Роман се навежда толкова близо към мен, че виждам отделните цветове в ириса му, онези красиви виолетови точици, които биха могли така лесно да завъртят главата на всяко момиче.
— Това е прекрасно. Не е ли прекрасно да седим всички заедно, като един? Ти беше липсващото звено от веригата. Но вече си тук и задачата ми е изпълнена. А казваше, че е невъзможно.
Накланя глава назад и се засмива със затворени очи и широко отворена уста, докато слънчевите лъчи си играят със златистите му къдрици. И въпреки че не искам, се налага да си призная, че наистина е омагьосващо красив.
Но не по начина, по който е Деймън, нищо подобно. Красотата на Роман ми напомня за моя предишен живот. Той притежава специфичния чар и точното количество страст, достатъчни, за да хлътна по него преди катастрофата. Защото тогава преценявах хората по външния им вид и рядко, да не кажа никога, не се замислях какво има под лъскавата повърхност.
Роман се заема със своя „Марс“, а аз стрелкам с поглед Деймън. Красивият тъмен профил събужда чувствата и засилва копнежа ми по него. Очите ми се спират на ръцете му, докато разказва на Стейша някакъв глупав виц. Вицът не ме интересува, интересуват ме ръцете, които някога галеха с такава нежност лицето ми…
— Много се радвам, че дойде при нас, но не мога да не се запитам защо го направи — прекъсва мислите ми Роман. Очите му не се отделят от мен.
Но аз продължавам да гледам Деймън. Виждам как притиска устни до бузата на Стейша, после продължава по линията на ухото и надолу по врата…
— Защото, колкото и да ми се иска да погаля самочувствието си и да приема, че си победена от красотата и чара ми, знам добре, че не е така. Хайде, Евър, кажи ми защо?
Роман продължава да говори и говори, гласът му ми действа като звуков фон, не ми е трудно да го изключа, очите ми не се откъсват от Деймън — любовта на моя живот, моят вечен любим, който дори не забелязва, че съществувам. Стомахът ми се свива на топка, когато устните му слизат до върха на деколтето й и поемат отново нагоре към ухото, устните му се движат леко, той й шепне нещо, опитва се да я убеди да избягат от следващите часове и да отидат у тях…
Чакай… да я убеди? Да я придума? Значи ли това, че тя не е готова на тази стъпка?
Аз ли съм единствената, която си мисли, че вече са минали през леглото?
Опитвам се да прихвана енергията на Стейша и да видя какви игрички играе, но в същия момент Роман докосва ръката ми и казва:
— Хайде, Евър, не се срамувай! Кажи ми какво правиш тук? Кажи какво те накара да прескочиш бариерата?
Но преди да отговоря, Стейша поглежда към мен и възкликва:
— Боже! Вижте, смотанячката е тук!
Не отговарям. Правя се, че не я чувам, и продължавам да следя Деймън. Преструвам се, че не забелязвам колко плътно притиснати са един в друг, сякаш са едно. Моля се вътрешно той да вдигне глава и да ме погледне. Да ме погледне истински, както го правеше преди.
Но когато най-после го прави, погледът му минава през мен, сякаш съм невидима.
Аз оставам без дъх, неспособна да мръдна.
— Ъ-ъ-ъ здравей — извиква Стейша достатъчно силно, за да я чуят всички. — Имаш ли нужда от помощ, или нещо?
Поглеждам към Майлс и Хевън, които стоят на няколко крачки от мен и отбягват погледа ми. Ще им се никога да не са ме познавали. Преглъщам и си напомням, че действат не по своя воля, че авторът, режисьорът и продуцентът на цялото зловещо шоу е Роман.
Обръщам се към него и стомахът ми се преобръща, но не отмествам поглед. Решавам да повдигна онзи най-външен слой на тривиалните мисли, за да видя дали има нещо повече от това нагло, досадно, пристрастено към захарта и газираната вода момче, за което се представя. Защото не му вярвам. Видяният образ в онзи кристал, победоносната, изпълнена с жлъч усмивка — всичко говореше за нещо много по-страшно и мрачно. Взирам се в него. Постепенно усмивката му се разширява, очите му се свиват и всичко останало потъва в мъгла.