Всичко, освен Роман и аз.
Тичам през някакъв тунел, забързвам все повече, гонена от някаква незнайна сила. В същия миг пропадам все по-дълбоко в тъмните дебри на съзнанието му. Роман подбира внимателно сцените, които иска да ми покаже — Деймън организира парти в наетия за нас апартамент в хотел „Монтаж“. Виждам Стейша, Онър, Крейг и всички, които допреди няколко дни дори не са разговаряли с нас. Купонът продължава няколко дни, докато не ги изгонват от хотела, защото изпочупват всичко. Принудена съм да гледам всички отвратителни неща, вършени там, такива, за които предпочитам дори да не знам. Всичко завършва с финалната сцена, която видях в кристала онзи ден. Деймън е мъртъв, а Роман е над него.
Свличам се от пейката и падам на земята с прострени ръце и крака, едва успявам да освободя съзнанието си от капана му и най-после идвам на себе си. Цялото училище се смее и крещи с пълно гърло: „Смотанячка“. Бутилката ми се преобръща и аз виждам с ужас как червеният еликсир се разлива и започва бавно да се стича надолу.
— Добре ли си? — пита Роман, докато се мъча да се изправя на крака. — Знам, че е ужасно да видиш такова нещо. Повярвай ми, преживял съм го. Но всичко е за добро. Просто трябва да ми се довериш.
— Знаех си, че си ти — прошепвам и стъпвам на треперещите си крака. — Знаех го от самото начало.
— Така ли? — усмихва се той. — Значи този път сме едно на нула за теб. Но имай предвид, че все още те водя с десет точки.
— Няма да успееш — изсъсквам и гледам с ужас как подлага средния си пръст под капещата червената течност, после го поднася преднамерено към езика си, сякаш иска да ми каже нещо, да ми намекне.
Това ми говори нещо, но не знам още какво. И тъкмо мислите ми започват да придобиват форма, той облизва устни и казва:
— Искаш ли да видиш къде грешиш?
Извърта глава и я навежда така, че да видя перфектно оформената татуировка на Уроборос, който ту се появява, ту изчезва.
— Вече съм успял — поглежда ме косо. — Вече съм победил.
Двайсет и осма глава
Не влязох в час по изобразително изкуство. Тръгнах си след обяда.
Не. Истината е, че си тръгнах по средата на обяда. След сблъсъка с Роман изтичах до паркинга (преследвана от непрекъснатия хор „смотанячка!“) и скочих в колата много преди звънецът да обяви край на обедната почивка.
Трябваше да се отдалеча от Роман. Да се отдалеча от зловещата му татуировка, от онзи появяващ се и изчезващ Уроборос, същият какъвто Дрина имаше на китката си.
Символът, причисляващ Роман към злите безсмъртни. Точно както подозирах.
Деймън не ме е предупреждавал за тях, аз дори не знаех, че съществуват, преди Дрина да ми разкрие истинската си същност, и въпреки това, все още не мога да повярвам, че ми отне толкова време да го разкрия. Роман яде и пие, аурата му е видима и мислите му могат да се четат (поне аз мога да ги чета), но всичко това е било фасада. Като онези декори в Холивуд, сякаш са нещо, а всъщност не са. И Роман като истински декоратор се проектира като веселяк, готин хлапак в английска опаковка, с ярка аура и щастливи по момчешки незрели мисли. Но отвътре се оказа съвсем различен.
Истинският Роман е черен. Много черен.
И зъл.
И жесток.
И всички останали синоними на лош. Но най-отвратителното е, че иска да убие приятеля ми и нямам представа защо.
Гмурнах се в недрата на съзнанието му именно с тази цел — да открия мотива му, но се провалих.
А мотивът е много важен, ще ми помогне да ударя в конкретната чакра, ако се наложи да го убия, за да се отърва завинаги от него. Без тази информация няма да успея.
Искам да кажа, че трябва да знам дали да нападна първата, земната чакра, наричана понякога центърът на гнева, насилието и алчността, или да се съсредоточа в пъпната, централната, където са скрити ревността и завистта. Ако не знам какво ръководи действията му, бих могла да ударя грешната чакра и тогава не само че няма да го убия, но ще го разяря. Ще ми останат още шест чакри и вероятността той да разкрие намеренията ми.