И щом го формулирам, пред мен се появява врата, отваря се и топлата светлина ме кани да вляза в бялата кръгла стая, само че този път, вместо мраморна пейка, има износен кожен диван.
Сядам на него, вдигам краката си и се настанявам удобно. И съзнавам, че лежа на любимия диван на татко, чак когато виждам изписаните на облегалката инициали Р. Б. и Е. Б. Скачам като ужилена. Спомням си, че аз убедих Райли да издълбае буквите със скаутския си нож, който после се превърна в доказателство срещу нас. Мама и татко разбраха, че виновниците сме ние, и ни наказаха да не излизаме една седмица.
Прокарвам пръсти по буквите, нокътят ми влиза в по-дълбоката резка на Р-то, припомням си подробностите и едва потискам риданията си. Помня ги съвсем ясно. Както и всички останали. Всеки един от онези прекрасни дни, които някога приемах за даденост, а сега ми липсваха толкова, че ме болеше сърцето.
Бих направила всичко, за да върна нещата обратно. Каквото и да е, само да може всичко да си бъде, както беше някога…
И докато оформям тази мисъл в главата си, празната стая започва да се променя, като се трансформира бавно в нашата всекидневна в Орегон.
Из въздуха се носи познатият аромат на мамините ореховки, стените преливат от бисерно бяло в бежова разцветка, която мама харесваше толкова много, а плетеното одеяло от баба в три нюанса на синьото покрива коленете ми. Поглеждам към вратата и виждам закачената на дръжката й каишка на Жълтурко, в коридора се мъдрят старите маратонки на Райли, точно до тези на татко. Постепенно всеки детайл си идва на мястото, всяка книга, всяка снимка и сувенир. Оглеждам се смаяно и неволно се запитвам дали промяната е предизвикана от въпроса ми? Това ли означава „всичко да си е както преди“?
Но докато го задавах, си мислех за мен и Деймън.
Или не?
Имам предвид дали наистина е възможно човек да се върне във времето?
Или това е просто дубликат, умален макет на всекидневната на семейство Блум. Най-скъпите ми хора.
Задавам си въпроса „Какво наистина значи това“ и изведнъж телевизорът се включва, екранът лумва във всевъзможни цветове и аз забелязвам, че е направен от кристал, като онзи, в който гледах миналия път.
Увивам одеялото плътно около себе си, подмушвам го под коленете си и се заглеждам. На екрана се появява надпис „l’heure bleue“. Запитвам се какво ли може да означава това и дефиницията вече се изписва на екрана с красив калиграфски почерк:
Френският израз Fheure bleue или (синият час) се отнася за времето между деня и нощта, когато светлината е още синкава, примесена с мрак, а ароматът на цветята е най-силен.
После думите избледняват и на тяхно място се появява образ на луна — пълна луна в цялото си великолепие — и хвърля прекрасни сини отблясъци, които съвпадат с цвета на небето…
И после… после там, на същия този екран, виждам себе си. Облечена съм в дънки и черен пуловер, косата ми е разпусната и покрива раменете ми. Стоя пред някакъв прозорец, незнайно как монтиран на същата синя луна, и поглеждам към часовника си, сякаш чакам нещо, сякаш някой ще пристигне всеки момент. И въпреки че според мен онова момиче не съм аз или поне не съвсем, защото аз съм си тук и я наблюдавам в някакво странно полусънно състояние, установявам, че чувствам и мисля онова, което си мисли тя. Момичето е готово за път. Отива там, където доскоро си е мислило, че не може да стигне. Чака нетърпеливо часа, когато небето ще приеме същия цвят като луната — прекрасно тъмносиньо, без следи от слънчеви лъчи. Този момент е единственият й шанс да намери пътя към онова място, което е смятало, че е изгубило завинаги — да се върне в тази всекидневна.
Загледана в искрящите й от нетърпение очи, аз се стряскам и подскачам, когато тя вдига ръка, докосва кристала с пръст и изчезва.
Трийсета глава
Изскачам от залата и тичам надолу по стълбите. Погледът ми е замъглен и сърцето ми бие толкова бурно, че не забелязвам Роми и Райни, блъскам се в тях и Райни пада на земята.
— Боже мой! Много съжалявам, аз…
Навеждам се, протягам ръка, чакам да я хване, за да й помогна да се изправи на крака, и питам няколко пъти дали е добре. И потрепвам смутено, когато тя отказва помощта ми и става сама. Оправя полата си, вдига чорапите нагоре и ченето ми пада, когато виждам, че раната на коляното й заздравява на мига. Изобщо не бях и помисляла, че може да са като мен.