— Да не би да сте… да сте…
Но преди да се доизкажа, Райни поклаща глава и заявява:
— В никакъв случай!
Поглежда надолу, за да се убеди, че чорапите й достигат точно определената височина, и продължава:
— Нямаме нищо общо с теб.
Изпъва красивото синьо сако, оглежда се от всички страни и търси подкрепа от далеч по-симпатичната си сестра.
— Райни, дръж се прилично, ако обичаш! — мръщи се Роми.
Райни продължава да гледа войнствено, но тонът й омеква.
— Добре, де, не сме като теб.
— Но… знаете за мен? — питам и веднага чувам мислите на Райни — Добре, де, знаем.
Роми само поклаща утвърдително глава.
— И мислите, че съм лоша?
Райни извръща поглед, но Роми се усмихва и казва:
— Моля те, не обръщай внимание на сестра ми. Нищо подобно не си мислим. Не сме в позиция да съдим.
Оглеждам ги с подновен интерес, спирам поглед на бледата им кожа, на големите черни очи, правите като под конец бретони и тънки устни — всяка черта е толкова изрядна, че приличат на анимационни героини. Не мога да не си задам въпроса как е възможно две същества да са толкова еднакви отвън и толкова различни отвътре.
— Кажи ни какво научи? — усмихва се Роми и предлага с кимане всички да продължим надолу по улицата, което и правим. — Намери ли отговорите, които търсеше?
Дори нещо повече.
Останах безмълвна, втренчила широко отворени очи в кристала, докато всичко изчезна и повърхността му потъмня. Нямах представа какво да правя с полученото познание, но усещах, че то ще промени не само моя живот, но и света. Мислех си, че е невероятно да имаш достъп до такава голяма мъдрост, но в същото време съзнавах, че с нея идва и огромна отговорност.
Какво се очакваше да направя сега, когато вече знам? Имаше ли специална причина да ме допуснат до тази информация? Някаква голяма глобална причина? Трябваше ли да използвам за нещо наученото? И ако не, тогава какъв беше смисълът?
И най-важното — защо аз!
Със сигурност не съм първата, задавала такива въпроси.
Или съм първата?
И единственият задоволителен отговор бе, че съм предопределена да се върна.
Не да спра убийствата и войните, нито да променям хода на историята — просто не съм такъв тип момиче.
Но беше повече от ясно, че има определена причина да ми подадат тази информация и тази причина води директно към онова, за което мислех непрекъснато. Че целият сценарий с катастрофата, психическите ми способности и усилията на Деймън да ме направи безсмъртна са една огромна грешка.
И ако мога да се върна назад и да предотвратя ужасната катастрофа, нещата ще останат, каквито са били преди. Ще мога да се върна в Орегон и да продължа стария си живот, все едно че новия никога не го е имало. Истината е, че през цялото време исках точно това.
Но тогава какво ще стане с Деймън? Той също ли ще се върне?
И ако се върне, ще продължава ли да бъде с Дрина, докато тя все пак успее да ме убие и всичко да започне отначало?
И дали ще мога да предотвратя неизбежното, или само ще го отложа?
И дали няма всичко да си остане постарому, никой, освен мен да не се промени? Тогава Деймън ще умре от ръката на Роман, а аз ще си живея в Орегон, без да знам нищо.
Бих ли могла да го допусна?
Как да обърна гръб на единствения мъж, когото съм обичала истински?
Поклащам глава и забелязвам, че Роми и Райни все още ме гледат, чакат отговор на въпроса си, но аз не знам какво да им кажа. Отварям уста, но продължавам да мълча, съзнавайки, че приличам на олигофрен. Оказва се, че дори и в Съмърленд, мястото на абсолютната и безусловна любов, аз си оставам кръгъл идиот.
Роми се усмихва, затваря очи, пълни ръцете си с прекрасни червени лалета и ми ги подава.
Но аз не ги вземам. Отстъпвам назад, сякаш са отровни.
— Какво правите? — викам и погледът ми прехвръква ядовито от едната на другата. Но те изглеждат не по-малко объркани от мен самата.
— Съжалявам — опитва се да ме успокои Роми. — Не знам защо го направих. Мисълта просто се появи в главата ми и…
Лалетата избледняват и изчезват от ръцете й, връщат се там, откъдето са дошли. Но това не променя нещата и аз пожелавам заедно с тях да изчезнат и близначките.
— Какво става тук? — крещя ядосано.
Знам, че прекалявам, но не мога да се въздържа. Защото ако тези лалета са някакво съобщение, ако тя е прочела мислите ми и се опитва да ме откаже от миналото и да ме задържи в настоящето, това не е нейна работа, нали? Те може да знаят всичко за Съмърленд, но не знаят нищо за мен и нямат право да се месят. Никога не им се е налагало да вземат такива решения. Нямат представа какво е да загубиш всичките си близки хора.