Грабвам чантата и слизам от колата. Устните ми срещат тези на Деймън в мига, когато се появява до мен.
— Боже мой, колко време ще продължи това?
И двамата обръщаме глави към Майлс.
— На вас говоря — сочи ни с пръст той. — Цуни-гуни и хоп, забравяме за онова дрънкало, което не спира да се оплаква. Надявах се да се засрамите поне малко. Всички се радваме извънредно много, че Деймън се върна в училище и двамата отново сте заедно. Всички стискаме палци това да продължи, но не мислите ли, че е време да се поуспокоите? Защото някои от нас не са щастливи колкото вас. Някои от нас са лишени от любов.
— Кой, ти ли си лишен от любов? — разсмивам се аз. Не се чувствам засегната от думите му, защото знам, че раздразнението му е свързано не с нас, а с предстоящата премиера. — Ами Холт къде остана?
— Холт ли? — дърпа се той. — Дори не ми споменавай за него! Да не си посмяла!
Завърта се на пети и тръгва към Хевън, която чака на входа.
— Какъв му е проблемът? — пита Деймън и вплита пръсти в моите. Очите му говорят, че все още е луд по мен въпреки вчерашното ми поведение.
— Утре му е премиерата и е полудял от притеснение. На брадичката му се е появила пъпка и, естествено, е решил да си го изкара на нас — отвръщам и виждам, че Майлс хваща ръката на Хевън и двамата тръгват към клас.
— Повече няма да говорим с тях — изрича той нарочно силно и поглежда през рамо към нас. — Ще им обявим стачка, докато престанат да се натискат пред нас или поне докато тази пъпка изчезне. Зависи кое ще се случи първо.
И аз усещам, че се шегува само наполовина.
Хевън се изсмива и подскача по коридора към вратата. Ние с Деймън завиваме към кабинета по английски и влизаме. Минаваме покрай Стейша Милър, която му се усмихва съблазнително и се опитва да ме спъне. Но тъкмо когато пуска раницата си на пътя ми с надеждата да ме направи за смях, виждам как раницата се вдига от пода и се стоварва върху коляното й. И въпреки че усещам болката й като своя, съм доволна.
— О-о-х! — изписква тя, разтривайки коляното си, и ме поглежда злобно, но няма как да докаже, че съм аз.
Обръщам й гръб, сядам на мястото си и се поздравявам за номера. Откакто Стейша ме накисна, че пия в училище, се опитвам да не я забелязвам, да стоя настрана от нея, но понякога… понякога просто не мога да се въздържа.
— Не биваше да го правиш — прошепва Деймън и се опитва да изглежда строг.
— Моля ти се! Нали ти настояваше да практикувам материализация? — казвам невинно. — Изглежда, че старанието ми най-после започва да дава плодове.
Той ме поглежда, поклаща глава и казва:
— Напротив, става още по-лошо, защото за твоя информация, това, което направи, се нарича психокинеза, а не материализация.
— Психо какво? — примижавам аз. Тези термини продължават да ме объркват, но, каквото и да е, беше забавно.
Той хваща ръката ми и се опитва да сдържи играещата по ъгълчетата на устните му усмивка.
— Мислех си… — Поглеждам към часовника. Девет без пет. Виждам господин Робинс да излиза от учителската стая. — За петък вечер. Какво ще кажеш да отидем на някое специално място? — усмихва се Деймън.
— Специално като Съмърленд ли? — поглеждам го с надежда аз. Очите ми се разширяват и пулсът ми забързва.
Душа давам да се върна на онова вълшебно място, онова измерение между измеренията, където мога да материализирам океани и слонове, да пренасям неща от едно място на друго, все едно, че ги нося в чантата си. Но без Деймън не мога да стигна дотам.
Той се усмихва и клати глава.
— Не, не в Съмърленд. Един ден ще отидем и там, обещавам, но сега имам предвид кино или хубав ресторант…
— В петък е представлението на Майлс. Обещах да отидем — казвам, осъзнавайки колко удобно забравих за дебюта на приятеля си, когато реших, че ще ходим в Съмърленд. Но щом чух за ресторанти и киносалони, изведнъж си спомних.
— Добре, а след представлението? — пита той, но вижда колебанието и стиснатите ми устни и разбира, че се каня да поклатя глава, затова бърза да каже: — Не, не. Просто ми мина през ума.
Поглеждам го нерешително. Трябва да приема, искам да приема. Чувам глас в главата ми да крещи: „Кажи — да! Кажи — да! Нали си обеща да го направиш? Сега е моментът — просто го направи! ПРОСТО! КАЖИ! ДА!“
Знам, че трябва да го направя, че обичам Деймън с цялото си сърце и че трябва да прекрача границата, но въпреки това се чувам да казвам: