Думите й ме подсещат, че не съм мислила за бъдещето си и каква искам да стана, когато порасна. Преминах през различни етапи — първо исках да съм охрана в парка, после учител, астронавт, супер модел, поп звезда — списъкът е безкраен. Като безсмъртна знам, че през следващите хиляда и плюс години мога да изпробвам всички възможности, но вече нямам желание за нищо.
Напоследък мислех само за едно. Как да спася Деймън.
А сега, след видяното в Съмърленд, единственото ми желание е да върна старата Евър обратно.
Защото не е много забавно да имаш целия свят в краката си и да няма с кого да го споделиш.
— Аз… все още не знам какво искам да правя. Не съм се замисляла за това — излъгвам, докато мисля как и дали ще успея да си върна предишния живот… ако реша. Интересно ми е да разбера дали все още ще искам да стана поп звезда, или преживяното през последните месеци ще ме отведе другаде.
Ава духа два пъти в чашата, преди да отпие, това ме връща на земята и аз си спомням, че не съм дошла да си бъбря за бъдещето, а да обсъдя с нея миналото. Да й доверя някои от най-големите си тайни и да потърся съвет. Сигурна съм, че мога да й се доверя и че тя ще може да ми помогне.
Трябва ми човек, на когото да разчитам. Няма да се справя сама. И не за да ми помогне да взема решение да остана или да си тръгна. Постепенно осъзнавам, че нямам голям избор. Единственото, което ме възпира, е мисълта, че ще оставя Деймън и повече никога няма да го видя. Но щом се сетя за семейството си, за това как всички загинаха, заради глупавото ми упорство да се върнем за онази тениска или заради материализираната от Дрина сърна, заради която катастрофирахме, усещам, че трябва да поправя нещата.
Защото, от която и страна да го погледна, всичко опира до мен. Вината, че те са мъртви, е моя. Аз и само аз съм виновна за разбитите им надежди за щастливо бъдеще. Ако не бях настояла да се върнем, нищо нямаше да се случи. И въпреки че Райли ме убеждаваше, че е било писано да се случи така, ето че ми се предоставя възможност да оправя нещата. Следователно трябва да жертвам бъдещето си с Деймън, за да върна тяхното.
Защото така е редно.
Защото това е единственият вариант.
А при ситуацията напоследък, когато всичките ми съученици ме изолираха, Ава остава единственият ми приятел. Това означава, че само тя може да довърши нещата, които ще оставя след себе си.
Допирам чашата до устните си и я оставям на масата, без да отпия. Проследявам с пръст извивката на дръжката, поемам дълбоко въздух и казвам:
— Мисля, че някой слага нещо в неговия… — идва ми на устата да кажа еликсир, но бързо се поправям. В неговата любима напитка. И той започва да се държи като… — смъртен? — Започва да се държи лошо.
Ставам от мястото си и продължавам бързо, за да не й дам възможност да попита:
— И понеже не ме пускат в комплекса, където живее, трябва ти да ми помогнеш да вляза в дома му. Моля те!
Трийсет и втора глава
— Добре, вече сме тук. Само спокойно — казвам на Ава, когато наближаваме портала, и залягам на задната седалка. — Усмихни се, махни й с ръка и й дай името, което ти казах.
Свивам крака и се опитвам да се сниша още повече — задача, която щях да изпълня с много по-голяма лекота две седмици по-рано, преди да се сблъскам с проблема „ускорен растеж“. Навеждам глава и мятам одеялото отгоре. Ава сваля прозореца, усмихва се на Шийла и дава името Стейша Милър (което замени моето в списъка с ВИП гостите на Деймън), а аз се моля Стейша да не е зачестила с посещенията си дотолкова, че Шийла да я е запомнила.
Бариерата се вдига и ние поемаме по алеята. Веднага отмятам одеялото, изправям се и виждам изпълнения със завист поглед на Ава, докато разглежда наоколо.
— Надути копелета! — скърца със зъби тя.
Аз също се заглеждам навън. Досега никога не съм обръщала внимание на другите къщи. Възприемала съм тосканските ферми и испанските хасиенди с добре поддържани градини като фон на пътя, който води до френското шато на Деймън.
— Нямам представа откъде взема пари за този разкош, но наистина е поразително — поглежда ме тя.
— Залага на конни състезания — мънкам аз.
Спираме пред къщата и аз забивам поглед в гаражната врата.
Оглеждам внимателно всеки детайл, преди да затворя очи и да пожелая тя да се отвори.
Виждам как вратата се вдига, отварям очи и в същия момент се чува скърцане, дрънчене на ламарина и тя пада обратно с трясък. Непогрешим знак, че съм далече от овладяването на психокинезата или изкуството да повдигам предмети със силата на мисълта. Явно не съм напреднала от урока „повдигане на малка дамска чанта“.