И ако сега е на годините на всички останали в класа — разглезен милиардер без родители, които да го надзирават непрекъснато, е въпрос на време да започне да старее.
И да боледува.
И накрая да умре, както видях на онзи екран в Съмърленд.
Ето защо искам да подменя бутилките с еликсира. Трябва да му доставя чист сироп, за да може да възстанови силите си и да поправи това, което е съсипал. После ще трябва да потърся противоотрова, за да го спася и да му помогна да стане отново моят мил, красив и благороден Деймън.
За мен разхвърляната къща, новите мебели и пълният хладилник са доказателство, че състоянието му се влошава много по-бързо, отколкото очаквах.
— Изобщо не виждам бутилките, за които говориш — наднича из рафтовете Ава. — Сигурна ли си, че ги държи тук?
— Трябва да са тук — мърморя, прехвърлям продуктите от едната на другата страна и ето че най-после ги откривам. Хващам няколко наведнъж и ги връчвам на Ава. — Точно, както си и мислех.
Ава вдига вежди.
— Не мислиш ли, че е странно да продължава да го пие? Ако в него има отрова, сигурно вкусът му е променен.
Изведнъж изпадам в колебание.
Ами ако греша?
Грабвам една бутилка и я вдигам към устните си.
— Нали няма да пиеш от него? — спира ме Ава.
Но аз свивам рамене и отпивам, струва ми се, че това е единственият начин да разбера дали наистина в него има отрова. Надявам се, че няма да се разболея от една малка глътка. Течността влиза в устата ми, аз усещам вкуса му и веднага разбирам защо Деймън не забелязва разликата. Защото такава няма. Не и преди да преглътна.
— Вода! — възкликвам, тичам до мивката, накланям глава и пия, докато най-после отмивам отвратителния вкус в устата си.
— Неприятно ли е?
Кимам и избърсвам устни с ръкава си.
— Ужасно е. Но ако си виждала Деймън да пие, ще разбереш защо не е забелязал разликата. Лочи го, сякаш… — За малко да кажа „умира от жажда“, но осъзнавам, че определението е прекалено близко до истината, преглъщам и го заменям с: — Сякаш изгаря от жажда.
После й подавам една по една бутилките, а тя избутва мръсните чинии в единия ъгъл на мивката и ги подрежда там. Работим мълчаливо, в пълен синхрон, и когато аз свършвам и вадя безопасните бутилки от чантата, тя също е свършила. Знам, че са безопасни, защото Деймън ме снабди с тях преди около две седмици, още преди Роман да се появи. И ги подреждам внимателно на същите места, откъдето извадих отровните, за да не може Деймън да заподозре, че съм била тук.
— Какво да правя с тези? — пита Ава. — Да ги хвърля ли, или да ги запазим като доказателство?
И тъкмо да си отворя устата, Деймън влиза през задната врата и изръмжава:
— Какво правите в кухнята ми?
Трийсет и четвърта глава
Замръзвам на място с бутилката в ръка и оставам така, на половината път до хладилника. Толкова бях потънала в работата си, че забравих да уловя енергията на Деймън, докато се е приближавал.
Ава ахва, очите й се разширяват панически, опитва се да скрие страха си, аз също, но и двете се проваляме. Прочиствам гърло и казвам пресипнало:
— Не е това, което си мислиш.
Най-глупавото и смешно нещо, което мога да измисля, защото всъщност е точно това, което той си мисли. Двете с Ава сме влезли с взлом в дома му, за да ровим из нещата му. Просто и ясно.
Той оставя чантата на масата и тръгва към мен. Очите му ме притискат до стената.
— Просто не знам какво да мисля.
Но аз знам какво си мисли и потръпвам виновно от обвиненията и обидите, които му се въртят в главата: Откачалка! Луда за връзване! И още по-лоши неща.
— И как успяхте да влезете? — мести поглед от едната към другата той.
— Ъ… Шийла ме пусна — мънкам и се питам какво да правя с бутилките в ръцете си.
Той клати глава и стиска юмруци, вената на слепоочието му изскача и започва да пулсира. Никога не съм го виждала толкова ядосан, дори не съм предполагала, че е способен на такъв гняв. Мисълта, че аз съм причината за това, ме кара да се чувствам ужасно.
Поглеждам крадешком към Ава, засрамена, че съм я направила свидетел на яростта му, но няма как да поправя нещата.