Трийсет и пета глава
— Какво ще стане с него, след като няма повече запаси от напитката си? Ще оздравее ли, или състоянието му ще се влоши?
Въпросът бе зададен от Ава веднага, след като се качихме в колата. Не можах да й отговоря. И все още нямам отговор. Затова си замълчах. Само свих рамене.
— Много съжалявам — стисна тя ръце в скута си, в очите й имаше искрено разкаяние. — Аз съм виновна.
Но аз поклатих глава. Разбира се, тя е виновна, защото заради глупавото си любопитство настояваше да разгледа цялата къща и така ни забави, но аз бях тази, която даде идеята да влезем като крадци. Аз се заплеснах толкова много по конкретната си задача, че забравих да държа под око алеята пред входната врата. Така че ако има виновен, това съм аз.
Но това, че Деймън ни хвана, не е толкова ужасно, колкото онова, което видях в очите му — за него аз не съм просто откачена, а презряна твар, която се занимава с магии. Убеден е, че съм искала да подменя напитката му с някаква черна вуду магия, за да го накарам да ме хареса отново.
Вечерта той разказа историята на Стейша и тя го убеди, че е така. Сега той вярва безрезервно в това.
Всъщност цялото училище мисли така, включително някои от моите учители.
Което превръща ходенето ми на училище в мъчително изпитание. Защото сега ми се налага не само да търпя непрекъснати подвиквания от рода на „смотанячка“, „загубенячка“ и „вещица“, но и двама от преподавателите ми ме помолиха да остана след часовете, за да поговорят с мен.
Не бих казала, че молбата на господин Робинс беше изненада за мен. Вече бяхме провели един разговор за неспособността ми да се отърся от чувствата си към Деймън и да започна нов живот. Така че когато ме задържа след училище, за да обсъдим инцидента, го приех нормално.
Това, което ме изненада, беше начинът, по който реагирах аз. Прибягнах до нещо, което мислех, че никога няма да ми потрябва. Използвах адвокатски прийом.
— Извинете — прекъснах го почти веднага. Нямах нерви да слушам умни съвети за любовни връзки от току-що разведения ми, почти алкохолизиран, учител по английски. — Последния път, когато разговаряхме за това, се оказа, че всичко е просто слух. Сега е същото. Злостни твърдения без никакви доказателства.
Погледнах го право в очите въпреки току-що изречената лъжа. Можех да си го позволя, защото Деймън ни хвана на местопрестъплението — това е вярно — но не е направил снимки, нали? Не е като онова видео в You Tube.
— Така че — спирам за миг да прочистя гърлото си, отчасти заради драматизма на момента, отчасти, защото не мога да повярвам, че се готвя да кажа такова нещо — и аз, като всеки друг в тази страна, оставам невинна до доказване на противното.
Той отвори уста да каже нещо, но аз не бях свършила.
— И ако не става дума за поведението ми в часа по английски, което мисля, че е безупречно, или пък за оценките ми по вашия предмет, които мисля, че също са безупречни, не виждам проблем да си тръгна.
За радост разговорът с господин Миноз минава по-лесно. Може би защото аз съм тази, която отива при него. Решавам, че моят влюбен в историята на Ренесанса учител може да ми помогне да открия името на билката, която трябва да добавя към еликсира.
Миналата вечер, когато се опитах да открия нещо в интернет, се оказа, че не знам какво да напиша, за да получа нужната информация. А заради Сабин, която ме следи неотлъчно, въпреки че ям, пия и действам като нормален човек, ми беше невъзможно да прескоча до Съмърленд.
И господин Миноз остана последната ми надежда. Или поне най-близката надежда. Защото вчера, когато Деймън изхвърли всички бутилки, с тях отидоха и половината от моите и без това ограничени запаси. Което означава, че трябва да си приготвя повече. Много повече. И не само за да поддържам моя организъм, но и за да помогна на Деймън да се възстанови.
И понеже той така и не ми даде рецептата, трябва да разчитам на онова, което видях в кристала, когато наблюдавах действията на баща му. Той назоваваше на глас всички съставки, но когато стигна до последната, се наведе и я прошепна в ухото на сина си и аз не успях да го чуя.
Оказа се, че господин Миноз не може да ми помогне. Той рови дълго из разни стари книги, но резултатът е нулев. После се обръща към мен и казва:
— Съжалявам, не мога да ти помогна, но след като и без това си тук…
Вдигам ръка, за да спра думите му. И въпреки че не се гордея с начина, по който се справих с господин Робинс, съм готова да изнеса същата реч и на господин Миноз, но той спира навреме.