— Знам за какво искате да говорим — поглеждам го право в очите. — Но, повярвайте ми, не сте разбрали добре. Нещата не стоят така, както си ги мислите…
Спирам, осъзнавайки, че отричането няма да го убеди в невинността ми. Имам предвид, че започна ли да му обяснявам как трябва да разбира случилото се, всъщност си признавам, че нещо се е случило. Което веднага ме превръща във виновна, макар и със смекчаващи вината обстоятелства.
Поклащам глава, извъртам очи и си мисля: Браво на теб, Евър. Продължавай в същия дух и скоро ще се наложи да наемеш Сабин за свой защитник.
Поглеждам го, той също ме поглежда и двамата кимаме едновременно, достигнали по едно и също време до извода, че ще е най-добре да си тръгна и да зарежем този разговор.
Но докато мятам чантата на рамо, той протяга ръка, хваща ме за ръкава и казва:
— Повярвай ми, с времето всичко ще се оправи.
Това леко докосване ми е достатъчно да видя, че Сабин ходи в „Старбъкс“ всеки божи ден. Двамата се радват на безобиден флирт, който (благодаря ти, Господи!) не надминава етапа на нежните усмивки, а Миноз очаква този момент през целия ден. Знам, че трябва да направя нещо, за да не се стигне до истински срещи, но в момента нямам време да се занимавам с това.
Отърсвам се от неговата енергия, тръгвам към вратата и щом излизам в коридора, Роман забързва крачка, изравнява се с мен и пита:
— Успя ли да ти помогне?
Потръпвам от докосването на ледения му дъх до врата ми, но продължавам да вървя.
— Нали знаеш, че нямаш много време — шепне той. Гласът му е мек и нежен, като прегръдка на любим. — Всичко се развива много бързо, предполагам, че си забелязала? И преди да се усетиш, ще свърши. После на земята ще останем само аз и ти.
Свивам рамене. Знам, че това не е истина, защото видях миналото. Видях какво е станало в онази флорентинска църква. И ако не греша, по земята има общо шест безсмъртни сираци. Шест малки момчета, които бродят по света и може да са навсякъде. Но ако Роман не знае за това, защо да му казвам?
Поглеждам в очите му, тези дълбоки очи, които ме примамват да се гмурна в синята им безбрежност и едновременно с това ме карат да потръпвам от студ, и казвам:
— Каква късметлийка съм само!
— Аз също — усмихва се нагло той. — Знам, че ще имаш нужда от човек, който да излекува разбитото ти сърце, който знае каква си в действителност и може да те разбере.
Слага пръст на рамото ми и го прокарва по дължината на ръката ми. Аз потръпвам от студ, въпреки че съм с дълги ръкави, и бързам да се отдръпна.
— Ти не знаеш нищо за мен — впивам поглед в него. — Подценяваш ме. Ако бях на твое място, нямаше да бързам да празнувам. Още си далече от победата.
В думите ми има заплаха, но гласът ми трепери толкова силно, че едва ли някой би взел думите ми сериозно. Затова забързвам към масите за обяд и оставям подигравателния му смях зад себе си. Майлс и Хевън ме чакат. Сядам срещу тях и им се усмихвам щастливо. Толкова отдавна не сме били заедно, че ми иде да подскоча от радост, когато ги виждам обратно на нашата маса.
— Здравейте, приятели — казвам, неспособна да изтрия усмивката от лицето си.
Те се споглеждат, после кимат в пълен синхрон, сякаш са го репетирали предварително, и Майлс бърза да отпие от содата си. Никога преди не е пил такова нещо. Лакираните му в розово нокти барабанят по металната кутия и аз усещам стомахът ми да се свива на топка. Замислям се да изключа щита и да уловя енергията им, за да се подготвя за разговора ни, но се отказвам. Сигурно ще е нещо неприятно и не искам да го чувам два пъти.
— Трябва да си поговорим — започва Майлс. — Става дума за Деймън.
— Не — прекъсва го Хевън, докато вади от чантата си пликче с моркови, на което пише „нула калории“ — обядът на момичетата от списък „А“. — Става дума за Деймън и теб.
— Какво има да говорим? Той си е със Стейша, а аз… свиквам.
Те се споглеждат. Разменят си кратки, но красноречиви погледи.
— Наистина ли свикваш? — пита Майлс. — Да ти кажа честно, да влизаш в дома му и да ровиш из продуктите е доста извратено. Не е действие на човек, решил да продължи пътя си.
— Вие какво? Вече вярвате на всеки слух? След всичките месеци на приятелство? След като прекарвахме всяка свободна минута заедно? Вярвате ли, че съм способна на такова нещо?