Ава ме поглежда изпитателно, любопитна да разбере какво ми е в главата, но аз не съм готова да споделя всичко. Тя усеща това, тръска глава и добавя:
— Но трябва да знаеш, че синята луна е рядко явление. Появява се веднъж на три до пет години.
Стомахът ми се свива толкова силно, че трябва да се хвана за облегалката на стола.
— А да знаеш случайно кога се очаква следващата синя луна? — питам и започвам да си повтарям наум: моля те, Господи, нека да е скоро, нека да е скоро…
Тя казва:
— Нямам представа.
И аз съм готова да припадна.
Естествено! Както винаги! Никога не знае това, което ми трябва най-много.
— Но знам откъде можем да научим — усмихва се тя.
Поклащам глава и отварям уста, за да й обясня, че вече нямам достъп до акашките хроники, но Ава затваря очи и след миг на масата се появява включен лаптоп.
— Да живее „Гугъл“ — смее се тя и го прибутва към мен.
Трийсет и осма глава
Трябва ми малко време, за да се отърся от мисълта, че съм кръгла идиотка (имам предвид: защо не се сетих по-рано за това?), след което откриваме отговора за нула време.
Но не очаквах такъв отговор.
Всъщност се оказва най-нежеланият от всички възможни.
Уж всичко се нареждаше добре и изведнъж пропадна за някакви си секунди. Защото по график синята луна, най-рядката от редките, която се появява веднъж на три до пет години, ще се появи… утре.
— Още не мога да повярвам — казвам и излизам от колата, докато Ава оглежда ръцете си и въздиша тъжно. — Мислех си, че става дума за обикновено пълнолуние. Нямах представа, че има някаква разлика и че сините са толкова редки. Какво да правя сега?
Тя поглежда в портфейла си, затваря го ядосано и ме поглежда.
— Доколкото разбирам, имаш три възможности.
Притискам устни една към друга. Не съм убедена, че искам да чуя, която и да е от тях.
— Може да не правиш нищо, да седиш и да гледаш как всичко, което някога си обичала, се разпада на прах. Може да избереш да спасиш едно нещо за сметка на другото. И третият вариант е да ми кажеш какво става, за да видя дали мога да ти помогна.
Поемам дълбоко въздух и оглеждам обичайното й земно облекло — избелели дънки, сребърни накити, бяла памучна туника и кафяви кожени чехли. Винаги е на разположение, винаги готова да помогне, дори и когато не осъзнавам, че имам нужда от нея, дори и когато я пренебрегвах, Ава беше винаги тук, чакаше ме да се сетя за нея, никога не ми се сърдеше и не бягаше от мен, както аз от нея. През цялото време ме подкрепяше като моя по-голяма сестра. А сега остана единствената, на която мога да разчитам и която ме познава отблизо и знае за някои мои тайни.
Премислям всичко това и разбирам, че нямам друг избор, освен да й кажа. Няма начин да се справя сама, колкото и да ми се иска.
— Добре — кимам и си казвам, че това, което се каня да направя, сигурно не е най-правилното, но е единствено възможното. — Ето какво трябва да направя.
И, докато вървим по алеята, й разказвам какво видях в кристала онзи ден. Опитвам се да й обясня всичко, без да засягам най-важното, спазвайки даденото пред любимия си обещание, че няма да споменавам пред никого за нашето безсмъртие. Казвам й, че Деймън се нуждае от противоотрова, за да се оправи, а после и от своята червена напитка, за да възстанови всички свои физически и психически сили. Обяснявам й, че съм изправена пред дилемата да остана с любовта на живота си или да спася четири невинни живота.
Стигаме пред задната врата на магазина, където тя работи от време на време. Странно, минавала съм милион пъти покрай него, но, кълна се, никога не съм влизала — тя спира, поглежда ме, отваря уста да каже нещо и я затваря. И така няколко пъти, докато намери гласа си:
— Не забравяй, че става дума за утре. Можеш ли да направиш всичко за толкова кратко време, за да си тръгнеш?
Стомахът ми се свива на топка, като чувам думите, произнесени на глас. Но знам, че не мога да чакам още три или пет години, затова кимам и без да чувствам вътрешна увереност, казвам: