— Затова искам да ми помогнеш с противоотровата и да намериш начин да му я дадеш, заедно с еликс… — спирам, надявайки се да не съм събудила подозренията й, и довършвам: — онази червена напитка… за да се възстанови. Вече знаеш как да влезеш в къщата, остава да сложиш някак си противоотровата в… някаква течност, знам ли…
Поглеждам я объркано. Разбирам, че звуча ужасно, но не виждам друг начин.
— И после, когато се почувства по-добре, когато старият Деймън се върне, можеш да му обясниш всичко и да му дадеш… червения сироп.
Тя гледа мълчаливо. Виждам противоречивите чувства в очите й, но не знам как да ги тълкувам, затова продължавам:
— Знам, че отстрани изглежда сякаш действам против него, но не е така. Повярвай ми. Всъщност, може и да не се наложи да правиш това. Надявам се, че като се върна към предишния си живот, тук също всичко ще се върне, каквото си е било.
— Това ли видя втория път в Съмърленд? — пита тихо тя.
Поклащам глава.
— Не, това си е моя теория, но ми се струва, че в нея има логика. Не мога да си представя, че нищо няма да се промени. Затова ще действаш само ако се наложи. Ако нещата се оправят от само себе си, ти няма да си спомняш за този разговор. Дори няма да помниш, че си познавала някоя си Евър. Но ако греша, макар да съм сигурна, че съм права, трябва да имаме готов план… за всеки случай — мърморя и се чудя кого искам да убедя — нея или себе си.
Тя стиска ръката ми в знак на съчувствие.
— Мисля, че постъпваш правилно. И да знаеш, че си късметлийка. Не са много хората, които имат шанса да се върнат назад.
Поглеждам я и разтягам устни в усмивка.
— Не са много ли?
— Добре, де, като се замисля, няма друг, освен теб — усмихва се и тя.
Засмиваме се дружно, но когато заговарям отново, гласът ми е сериозен.
— Ава, искам да ме разбереш. Не бих могла да понеса нещо лошо да се случи с него. Предпочитам да умра, отколкото да знам, че… и то по моя вина…
Тя стиска отново ръката ми, отваря вратата на магазина и ме успокоява.
— Не се тревожи. Можеш да разчиташ на мен.
Тръгвам след нея между претъпканите с книги рафтове, виждам една стена с CD-та и цял ъгъл с малки фигури на ангелчета. Стигам до някаква машина, надписът, върху която ме уверява, че може да фотографира аури. Подминавам я и се изправям пред плот, зад който седи една възрастна жена с дебела сива плитка.
— Не знаех, че днес си на смяна — вдига поглед към Ава, после поглежда и мен.
— Не съм. Но моята приятелка Евър — усмихва се Ава и кима към мен — има нужда от задната стаичка.
Жената ме изучава внимателно, очевидно се опитва да види аурата ми и да усети енергията й, после поглежда въпросително Ава.
Но Ава се усмихва широко и кима утвърдително, гарантира, че заслужавам достъп до задната стаичка, каквото и да означава това.
— Евър ли? — пита жената, пръстите й пълзят нагоре и намират тюркоазната огърлица на шията й.
Както научих съвсем скоро от краткия преглед на минералите с лаптопа в Съмърленд, в древността този камък се е използвал за амулети. Векове наред се е вярвало, че той има лечебна сила и защитава организма от болести и черна енергия. И по начина, по който произнася името ми и подозрението, с което ме гледа, и без да чета мислите й, мога да позная, че се пита дали не й трябва защита от мен.
Тя се колебае, гледа ту мен, ту Ава, после явно се успокоява, задържа погледа си върху мен и казва:
— Аз съм Лина.
И толкова. Без стискане на ръце, без усмивка за добре дошла. Просто казва името си, отива до вратата и сменя табелата „Отворено“ с „Ще се върна след 10 минути“. После прави знак да я последваме по един къс коридор с блестяща лилава врата в дъното.
— Мога ли да попитам за какво става дума? — пита тя и рови из джобовете си за ключа, като все още се колебае дали да ни пусне вътре.
Ава кима към мен, дава ми знак, че сега е мой ред да кажа нещо. Пъхам ръка в джоба на наскоро материализираните си дънки, за щастие достатъчно дълги, и вадя смачкания лист с рецептата.
— Ъ… имам нужда от някои неща.
И трепвам, когато Лина го грабва от ръката ми и се навежда над него. Вдига вежди, измърморва нещо под носа си и отново се вглежда в мен.
Вече си мисля, че ще ни откаже, когато тя ми връща листа, отключва вратата и най-неочаквано ни кани да влезем.