Когато Ава ми каза, че тук ще намеря всичко необходимо, усетих, че кожата ми настръхва. Бях сигурна, че ще попадна в някакво мрачно злокобно мазе, претъпкано със странни неща от рода на котешка кръв, замразени крила от прилеп, сбръчкани змийски глави, вуду кукли — все неща, каквито съм гледала по филмите. Но като изключим ярко лилавите стени с изрисувани на ръка тотеми, маски и непознати за мен богини, и каменни тотеми на рафтовете пред тежките томове на стари книги, това, което виждам, прилича повече на добре подреден домашен килер. Лина отключва един обикновен кухненски шкаф и заравя ръце вътре. Надигам се на пръсти и се опитвам да надникна над рамото й, но не виждам нищо. Тя се обръща и ми подава един камък, който по мое мнение няма нищо общо с търсеното от мен.
— Лунен камък — казва тя, без да обръща внимание на объркването ми.
Оглеждам го и макар че изглежда съвсем обикновен, нещо ми подсказва, че това наистина е лунен камък. Усещам го, без да мога да го обясня. Преглъщам с мъка и като внимавам да не я засегна, защото е ясно, че би ме изгонила, без да й мигне окото, казвам:
— Ъ… трябва да не е полиран, а в най-чиста форма… Този изглежда прекалено гладък и лъскав.
Тя кима, главата й едва помръдва (но аз долавям движението), навежда леко брадичка и свива устни, после ми поднася това, което търся.
— Този е — казвам и разбирам, че съм преминала теста.
Камъкът не изглежда толкова лъскав и красив, но се надявам, че ще свърши работа.
— Ще ми трябва и кварцов кристал, който е в съзвучие със седмата чакра. После: кесия от червена коприна с тибетска бродерия, четири полирани камъка розов кварц, един малък стор не, старолит. Нали така се казва? — Вдигам вежди и виждам лекото й кимане — Ох, и най-големия възможен рубин зоисит.
Лина слага ръце на кръста и ме поглежда изненадано. Знам, че се чуди как тези избрани сякаш случайно неща ще сработят.
— Също и един тюркоаз, горе-долу като този на огърлицата ви — соча към шията й.
Тя кима, навежда се и изважда нужните минерали. Пакетира ги акуратно като дългогодишна продавачка в бакалия.
— Има още един списък… с билки и треви — бъркам в другия джоб, вадя втори смачкан лист и й го подавам. — Трябва да са посадени при новолуние и събрани от слепи индийски монахини.
Последното го добавям съвсем тихо и с изненада установявам, че тя дори не трепва, просто взема листа и започва да действа.
— Мога ли да попитам за какво ви е всичко това? — ме пита тя след малко.
Но аз поклащам глава. Толкова много се колебах дали да разкажа на Ава, която ми е приятелка, че няма никакъв начин да разкажа и на тази жена, без значение колко добронамерена изглежда.
— Не бих искала да коментирам — мърморя, надявайки се да ме разбере, защото не мога да материализирам нито едно от тези неща. Всичко трябва да е от естествен източник.
Погледите ни се срещат и остават вплетени един в друг. Решена съм да я гледам, колкото трябва, но тя приключва бързо играта и започва да вади една по една билките от съответния шкаф. Загледана в чевръстите й пръсти, казвам:
— Има още едно нещо.
Бъркам в чантата и търся рисунката на рядката билка, използвана някога в Ренесансова Флоренция. Последната съставка на еликсира. Показвам й я и питам:
— Изглежда ли ви позната?
Трийсет и девета глава
Натоварена с всички продукти — всички, без пролетна вода, зехтин „Екстра върджин“, дълги свещи от бял восък (оказа, че в магазина ги няма, което ме изненада, като се има предвид, че те са най-нормалното нещо от целия списък), обелка от портокал и снимка на Деймън, каквато, разбира се, не очаквах да намеря при Лина.
Отключвам колата, но гласът на Ава ме спира.
— Аз ще повървя пеша. Живея точно зад ъгъла.
— Сигурна ли си?
Тя разтваря широко ръце, сякаш иска да прегърне нощта, и ми се усмихва.
— Вечерта е прекрасна. Искам да й се насладя.
— Прекрасна колкото Съмърленд? — питам и се мъча да отгатна на какво се дължи внезапната й радост, понеже в магазина беше много сериозна.
Тя отмята глава и се засмива. Бялата й шия проблясва в сумрака.
— Не се тревожи. Нямам намерение да загърбя живота си и да се пренеса там завинаги. Просто ми е приятно, че има къде да отида, когато реша да избягам за малко от реалността.
— Внимавай. Недей да прекаляваш — повтарям едно към едно думите на Деймън. — Човек може да се пристрасти към Съмърленд.