И в мига, когато тя влиза, свалям тениската надолу. Изигравам неудобство, сякаш не искам да ме вижда, докато се преобличам, въпреки че досега никога не съм се притеснявала.
— Преобличах се — мърморя и виждам веждите й да се сключват, докато ме оглежда и души за цигари, марихуана, алкохол и всичко, за което са я предупредили в онези ценни книги за възпитанието на подрастващите.
— Имаш нещо червено тук… — вглежда се в тениската ми тя. — Нещо, дето… сигурно няма да се изпере.
Поглеждам се, виждам дебела червена ивица през гърдите си и моментално познавам необходимата за еликсира червена пудра. В същия миг виждам следи и по бюрото. Пликът вероятно е бил скъсан.
Супер! Чудесен начин да докажеш, че току-що си облякла чиста тениска, хокам се наум, докато гледам Сабин да отива към леглото и да сяда на ръба му с мобилния телефон в ръка. Достатъчно ми е да видя червеникавата й аура, за да разбера, че загриженият й поглед не е свързан пряко с мръсната ми блуза, а с мен самата — със странното ми поведение, нарастващата потайност, проблемът с храненето — и тя е убедена, че всичко това води до нещо далеч по-страшно.
Впускам се да намеря логично обяснение за всичко и в залисията си съвсем забравям за непосредствената опасност.
— Евър? Да не си избягала от училище?
Замръзвам на място. Тя поглежда към бъркотията от свещи, треви и всякакви странни неща върху бюрото ми. Повечето от тях не е виждала никога, поне не и групирани по начин, сякаш са предназначени за някаква цел.
— Ъ… да. Заболя ме глава. Но не е нещо сериозно.
Сядам на стола и започвам да се люлея напред-назад с надеждата да разсея погледа й.
Тя продължава да гледа продуктите за големия алхимичен експеримент и понечва да каже нещо, но аз я изпреварвам:
— Имам предвид, че не е било сериозно, щом премина толкова бързо. Но беше ужасен пристъп. Мигрена, От време навреме ми се случва.
В същото време си мисля, че съм най-лошата племенница на света, неблагодарница, лъжкиня, която ръси глупост след глупост. Горката ми леля, няма представа каква късметлийка е, че скоро ще се отърве от мен.
— Може би това е така, защото не се храниш добре. — Тя въздъхва, събува обувките, подвива крака под себе си и продължава да ме изследва с поглед. — Но въпреки това растеш като бурен. Пак си пораснала.
Навеждам глава и хлъцвам от изумление, като виждам, че глезените ми се подават изпод материализираните тази сутрин дънки.
— Щом не ти е било добре, защо не отиде до лекарския кабинет? Знаеш, че не бива да напускаш занятия по собствено желание.
Поглеждам я и ми се иска да й кажа да не се тревожи, да не си губи времето за тези неща, защото всичко ще свърши съвсем скоро. Знам, че ще ми липсва много, но съм сигурна, че и нейният живот ще стане по-спокоен. Тя заслужава повече от това. Заслужава по-добър човек от мен. Затова ми се ще да я зарадвам, че скоро ще може да си отдъхне от тази бъркотия.
— Сестрата не става за нищо. Само да раздава аспирин. А ти знаеш, че той не ми помага. Трябваше да се прибера и да си почина известно време. Единствено това ми помага в такива случаи. Затова си тръгнах.
— И дойде ли си? — навежда се тя към мен. — Вкъщи имам предвид.
Очите ни се срещат и аз разбирам, че ме изпитва.
— Не — въздъхвам, навеждам глава и размахвам бялото знаме. — Отидох до каньона и…
Тя продължава да чака.
— И останах за малко сама.
Въздъхвам дълбоко и преглъщам. Все пак съм близо до истината.
— Евър, да не би да е заради Деймън?
Чувам думите й, усещам, че не мога повече, и избухвам в сълзи.
— О, скъпа — мълви тя и разтваря широко прегръдките си.
Скачам от стола и се хвърлям в тях. Правя го непохватно, защото все още не мога да свикна с дългите си мотовилки, и едва не я повалям на пода.
— Извинявай… аз… — започвам, но не мога да завърша, връхлетяна от нов поток сълзи.
Тя започва да гали косите ми и шепне:
— Няма нищо, миличка. Знам колко ти е мъчно. Знам колко трудно е това…
В същата минута се отдръпвам от ръцете й. Чувствам вина, че действам, сякаш всичко е заради Деймън. Истината е, че само една част от сълзите ми са за него. Те са и за приятелите ми — тези в „Лагуна“ и другите в Орегон — и за живота ми — този тук и онзи, към който скоро ще се върна. Разбирам, че на всички тук ще им е по-лесно без мен, включително и на Деймън, но това не прави нещата по-лесни за мен.