Въпреки това трябва да си отида. Просто нямам избор.
Тази мисъл ме успокоява. Каквато и да е причината, имам пред себе си невероятната възможност, единствената възможност — да променя нещата.
Време е да се прибера у дома.
Просто ми се иска да имах малко повече време за сбогуване.
Тази мисъл отново пълни очите ми със сълзи. Сабин ме държи здраво в прегръдките си, нашепва ми утешителни думи, а аз се притискам в нея и слагам глава на рамото й.
Топлата й прегръдка ме кара да се чувствам в безопасност. Сякаш всичко е наред.
Затварям очи, заравям лице в ямката между рамото и врата й и й казвам сбогом без думи.
Четирийсета глава
Събуждам се рано. Това е последният ден от живота ми, или поне последният от настоящия ми живот, и аз искам да го изживея пълноценно. Знам, че ще бъда посрещната от обичайния хор и цял ден ще чувам „смотанячка“, „вещица“ и „откачалка“, но знам, че ще е за последен път и това променя нещата.
В „Хилкръст Хай“ (училището, където ще се завърна) имам цял тон приятели, което прави времето от понеделник до петък, ако не приятно, то поне поносимо. И не си спомням никога да съм искала да бягам от часовете (както правя тук, и то непрекъснато). Там никога не съм се чувствала не на място.
И честно казано, може би именно това е причината да искам да се върна. Мисълта да бъда отново със семейството си, да имам свой кръг от приятели, които ме обичат, и училище, където мога да бъда себе си, прави решението ми далеч по-лесно.
Решение, за което никога не бих се колебала, ако не беше Деймън.
Но все пак съм готова да се откажа от любовта му, въпреки че все още не мога да си представя, че повече никога няма да го видя, да усетя докосването му до кожата си, да поема топлината на погледа му и да почувствам устните му върху моите.
Ала щом това е цената, която трябва да платя, за да се върна при семейството си и към старата Евър, тогава просто нямам избор.
Дрина ме уби, защото искаше да има Деймън за себе си. Деймън ме спаси, за да ме има за себе си. Но колкото и да го обичам, колкото и да ме натъжава мисълта, че повече няма да го видя, си давам ясна сметка, че в мига, когато ме съживи, той обърка естествения ход на нещата. Превърна ме в нещо, което никога не съм искала да бъда.
И моята задача е да върна всичко постарому.
Заставам пред гардероба, вземам най-новите дънки, черен пуловер с остро деколте и нови обувки — същите, каквито носех във видението си. Приглаждам с пръсти косата си, слагам гланц за устни и диамантените обеци, които нашите ми купиха за шестнайсетия рожден ден (защото, ако се явя без тях, веднага ще забележат), но не свалям гривната с кристалната подкова. Знам, че тя няма работа в живота, към който се завръщам, но просто не мога да я оставя тук.
Грабвам чантата, оглеждам за последен път ужасно голямата си стая и излизам. Искам да се насладя още малко на този живот, който невинаги беше забавен и след тази нощ вероятно няма да си го спомням, но все пак, искам да си взема сбогом с определени хора и да поправя някои неща, преди да изчезна завинаги.
Завивам към паркинга и веднага се оглеждам за Деймън. Търся него, колата му или друг знак, че е тук. Искам да му се нагледам, докато все още мога. И се отчайвам, когато не го откривам.
Паркирам и тръгвам към училище, като си напомням да не откачам и да не се шашкам, ако не дойде на училище. И независимо че отровата продължава да действа и с всеки ден той изглежда все по-смъртен, Деймън все още е красив, секси и без признаци на остаряване, следователно краят все още е далеч.
Все пак си мисля, че ще се появи. Имам предвид, защо да не дойде? Той е неоспоримата звезда на училището. Най-хубавият, най-богатият, онзи, който прави най-великите купони — поне така чувам. Обира овациите на всички само с номерата си. Кой би могъл да устои на това?
Вървя с потока от ученици и се вглеждам в лицата дори и на онези, които никога не са ме заговаряли, освен да кажат някоя обида след мен. Знам, че няма да страдам за тях, но се питам дали изобщо ще забележат, че ме няма. Или всичко ще стане, както го очаквам, и след заминаването ми изминалото време ще бъде равно на едно тяхно мигване и те няма да си спомнят нищо.
Поемам дълбоко въздух и влизам в кабинета по английски. Очаквам да видя Деймън до Стейша, но я намирам сама на чина, както винаги, да клюкарства с Онър и Крейг. Тръгвам към мястото си, готова да прескоча всичко, което ще хвърли на пода пред мен, но се сблъсквам единствено с мълчанието им, дори не показват, че са ме забелязали, което ме изпълва с тревога.