И въпреки че не искам, въпреки че цялата идея ме кара да настръхна, съзнавам, че има още нещо, което трябва да му кажа. Защото така трябва. Освен това, на кого му пука? Аз си тръгвам, Сабин остава сама и мисля, че заслужава малко радост. И като изключим боксерките с щампа на Ролинг Стоунс, песните на Брус Спрингстийн и маниашката му любов към Ренесанса, той ми изглежда напълно безобиден. Да не говорим, че и без това връзката им няма да доведе доникъде, понеже я видях с мъж, който работи в нейната сграда.
— Тя се казва Сабин — казвам, преди да премисля и да променя решението си. Виждам объркването му и добавям.
— Нали се сещате, говоря за онази блондинка от „Старбъкс“? Дето разля чая си върху ризата ви. Същата, за което не спирате да мислите.
Той ме гледа, но е повече от ясно, че няма да каже нищо, защото е онемял. Събирам си нещата, тръгвам към вратата и казвам през рамо:
— Не бива да се страхувате. Сериозно. Съберете сили и я заговорете. Ще видите, че е много мила.
Четирийсет и първа глава
Излизам в коридора и очаквам да видя ехидната усмивка на Роман, но него го няма. Отивам при масите за обяд и разбирам защо.
Той е във вихъра си. Дирижира думите и действията на всички останали като режисьор, като кукловод, като укротител на лъвове в цирка. Тъкмо нещо в съзнанието ми се размърдва, заражда се някакво прозрение, някаква мисъл започва да се оформя… когато го виждам.
Деймън.
Любовта на всеки един от животите ми стои там, толкова изтощен, разрошен и болнав, че ми се свива сърцето. Няма съмнение — нещата се развиват със светкавична бързина. Нямаме никакво време.
И когато Стейша се обръща и просъсква: „Загубеняк“, с ужас разбирам, че този път не се отнася за мен.
А за Деймън.
В следващата секунда цялото училище подхваща рефрена. Цялата злоба, винаги пазена за мен, този път се изсипва върху него.
Откривам Майлс и Хевън и виждам как гласовете им се присъединяват към общия хор. Спускам се към Деймън и потръпвам, когато усещам сухата му студена кожа. Някога високите му скули сега са тревожно измити, тъмните очи, доскоро пълни с топлина и обещание за любов, сега са сълзящи и разфокусирани. Устните му са сухи и напукани, но аз все още усещам непреодолимо желание да притисна моите към тях. Защото колкото и да се е променил, както и да изглежда, това все пак си е Деймън. Моят Деймън. Млад или стар, здрав или болен, няма никакво значение. Той е единственият, за когото ме е било грижа някога, единственият, когото съм обичала, и нито Роман, нито някой друг ще променят този факт.
— Хей! — искам да прошепна, но гласът ми изневерява и очите ми се наливат със сълзи.
Изключвам всички подигравки и смехове около нас и насочвам цялата си енергия върху него. Не мога да си простя, че допуснах да се случи подобно нещо, защото знам, че той никога не би допуснал това да се случи на мен.
Деймън обръща лице към мен, опитва се да фокусира погледа си и тъкмо когато си мисля, че виждам в тях искрица познание, всичко отминава толкова бързо, че решавам, че съм си въобразила.
— Хайде да се махаме оттук — дърпам го за ръкава и се опитвам да го задвижа. Усмихвам му се и решавам да му припомня нашите петъци. — Какво ще кажеш „да съкратим останалите часовете“, а?
Вървим бавно и най-после стигаме до портала. В същия момент Роман изниква пред нас.
— Защо си правиш труда? — скръства той ръце и отмята глава, за да покаже своя уроборос.
Хващам ръката на Деймън и присвивам очи, решена да го отстраня от пътя ни, каквото и да ми коства.
— Наистина, Евър — клати глава той и мести поглед ту към мен, ту към Деймън. — Защо си губиш времето? Той е стар и слаб, направо грохнал. Съжалявам, че трябва да го чуеш от мен, но вече не е за тази земя. Не вярвам да искаш да пропилееш младостта си заради един динозавър.
И ме гледа право в очите, синьото в тях сякаш гори, устните се кривят злобно и от време навреме, докато говори, мята поглед към другите. В същия момент дюдюканията и освиркванията започват с нова сила.
И изведнъж разбирам.
Идеята се въртеше отдавна в главата ми, надничаше през другите мисли и се опитваше да привлече вниманието ми, но все нямах време за нея. Все още не съм напълно сигурна и знам, че ако греша, ще се наложи да понеса подигравките на всички. Вглеждам се в лицата на Майлс, Хевън, Стейша, Онър, Крейг и всички останали, които следват подадените команди и действат машинално, без да се запитат нито веднъж „защо“.