Изведнъж се сещам, че преди два месеца видях Сабин да се вижда със симпатичен мъж, който работи в същата сграда, където работи и тя. И понеже Миноз работи тук, а Сабин — там, се успокоявам и решавам, че няма опасност двата ми свята да се сблъскат. Все пак, за да се подсигуря, решавам да кажа:
— Ъ-ъ-м, това беше чиста случайност.
Той вдига поглед към мен и бърчи чело, като се опитва да открие смисъла на казаното.
Знам, че отивам твърде далеч, и съзнавам добре, че това, което и да кажа, е на светлинни години от нормалното, но усещам, че нямам друг избор. Не мога да допусна учителят ми по история да започне да излиза с леля ми. Просто не мога.
Затова посочвам към петното на ризата му и добавям:
— Сещате се, нали, за госпожица „чай лате“. — Виждам изненадания му поглед и кимам. — Не мисля, че ще я видите отново. Тя не ходи често в този магазин.
И преди да кажа още нещо, което не само ще забие като свредел мисълта за нея в главата му, но ще потвърди веднъж завинаги съмненията му, че съм откачалка, мятам чантата на рамо и изтичвам към вратата. Забравям всичко и се запътвам към масите за обяд, където ме чака Деймън. Нямам търпение да го видя след тези три часа раздяла.
Но щом пристигам, не ме посрещат, както очаквах. На моето място до Деймън седи някакво непознато момче. Обсебил е до такава степен вниманието на Деймън, че той просто не ме забелязва.
Приближавам до масата. В същото време момчето казва нещо и всички избухват в смях. Не искам да ги прекъсвам, нито да се държа грубо, затова преглъщам и вместо на обичайното си място до Деймън, сядам срещу него.
— Боже, колко си забавен! — протяга се Хевън през масата и докосва новия по ръката. Усмихва се толкова широко, че веднага разбирам — новият й приятел, Джош, обявен от нея за „моята половинка“, в момента е напълно забравен.
— Много изпусна, Евър. Той е толкова забавен, че Майлс забрави за пъпката си.
— Благодаря, че ми напомни — свива устни Майлс и пръстът му търси проклетата пъпка по брадичката. Но там няма нищо.
Той зяпва от изненада, вглежда се поред във всеки от нас и търси потвърждение, че слонската пъпка наистина не е там. Тайничко се питам дали моето докосване до нея на паркинга тази сутрин е причината за изчезването й. Ако е така, значи наистина мога да лекувам.
Тъкмо се каня да се поздравя, когато новото момче се обажда:
— Казах ти, че помага. Мехлемът е фантастичен. Запази го, може да ти потрябва пак.
Присвивам очи и се питам кога е успял да помогне на Майлс, след като го виждам за пръв път.
— Дадох му един мехлем — обръща се той към мен. — С Майлс сме в един клас по самоподготовка. Между другото, казвам се Роман.
Оглеждам подробно яркожълтата му аура. Краищата й трептят, разширяват светлия ореол и ми кимат приятелски. Връщам поглед на тъмносините очи, загорялата кожа, русите къдри и небрежно-елегантното облекло, взето като от страниците на моден журнал, и въпреки ослепителната външност, първата ми мисъл е, че трябва да бягам далече от него.
Когато ми хвърля една от онези леко небрежни усмивки, тип „ще те накарам да хлътнеш по мен“, толкова се ядосвам, че въздъхвам, изпълнена с досада.
— Ти трябва да си Евър — казва той и отдръпва ръката си. Чак сега забелязвам, че през цялото време е била протегната към мен в очакване да я поема.
Поглеждам към Хевън и разбирам, че е възмутена от грубостта ми, после към Майлс, но той е твърде зает с огледалото, за да ми обърне внимание. Но когато Деймън протяга ръка и ме стиска за коляното под масата, прочиствам гърло и се обръщам към Роман:
— Да, аз съм Евър.
Той ме заслепява с още една от онези усмивки, но аз не се впечатлявам. Единственият ефект е, че стомахът ми се свива на топка.
— Между нас има доста общи неща — казва той, което ме изумява, защото изобщо не мога да се сетя какви може да са тези неща. — По история седях два чина зад теб. Видях те да въздишаш, да се мръщиш пред листа и си помислих: ето едно момиче, което мрази историята толкова, колкото и аз.
— Аз не мразя историята.
Реагирам прекалено бързо, с явна отбранителна нотка, а това не минава незабелязано. Всички обръщат погледи към мен. Поглеждам към Деймън, търся от него подкрепа, потвърждение, че не съм единствената, която усеща злонамерената енергия, струяща от него към мен.
Но той само свива рамене и отпива от своята червена напитка, сякаш всичко е абсолютно нормално и не забелязва нищо нередно. Започвам да ровя в съзнанието на Роман, подслушвам стройния поток от безобидни мисли, малко незрели, но в общи линии добронамерени, и свивам устни. Значи проблемът е в мен.