Поемам дълбоко въздух, затварям очи, събирам цялата си енергия и викам с пълно гърло:
СЪБУДЕТЕ СЕ!
Отварям очи и се свивам вътрешно, когато виждам как погледите на всички се местят от Деймън към мен. Но нямам намерение да се отказвам. Знам, че Роман е приложил някаква масова хипноза, поставил ги е в състояние на транс и всички изпълняват неговите заповеди.
— Евър, моля те, спаси поне себе си, докато още можеш — смее се Роман. — Няма да мога да ти помогна, ако продължаваш.
Но аз не му обръщам внимание. Трябва да намеря начин да го спра… да ги спра. Да ги събудя, да ги накарам да отворят очи…
Отново поемам въздух, затварям очи и изкрещявам:
ОТВОРЕТЕ ОЧИ!
Което кара съучениците ми да пощуреят от смях. Подигравките, освиркванията и дюдюканията достигат до ново равнище, към главата ми полетяват празни кутии от сода.
Роман въздъхва театрално и ме гледа със съжаление.
— Евър, настоявам да помислиш. Трябва да спреш тази лудост веднага! Жестоко се лъжеш, ако мислиш, че това ще помогне. Защо не се спуснеш и не им лепнеш по един шамар? Може пък да се събудят.
Стоя пред него, дишам задъхано на малки глътки и, независимо от неговите думи, знам, че не греша. Знам, че ги е омагьосал, блокирал е умовете им и ги е оставил в транс.
И изведнъж си спомням един стар документален филм по телевизията. Там се казваше, че хипнотизаторът връща пациентите си в нормално състояние, като пляска… или щракаше? Не, пляскаше с ръце и броеше до три.
Поемам въздух и поглеждам към накачулилите се по пейките и масите деца, за да могат да ме целят по-точно с остатъците от обяда си. Разбирам, че това е последният ми шанс и ако не стане нищо, просто… просто нямам какво да губя.
Затварям отново очи и извиквам:
СЪБУДЕТЕ СЕ!
После броя от три до едно и пляскам два пъти с ръце.
И тогава…
И тогава настъпва тишина.
Всички притихват и бавно идват на себе си.
Търкат очи, мигат, прозяват се и се протягат, сякаш се събуждат от дълъг сън. Оглеждат се и се питат защо са по масите и защо са до хората, които до вчера са смятали за идиоти.
Крейг реагира пръв. Открива, че раменете му се допират до тези на Майлс, и веднага се измества в далечния край на пейката. Възвръща самообладанието си в компанията на своите приятели и ги дарява с мъжкарски юмрук в рамото.
Хевън поглежда с отвращение към своите моркови и аз не успявам да сдържа усмивката си, убедена, че голямото щастливо семейство се е завърнало обратно към нормалното състояние на леки обиди, въртене на очи и подлагане на крак на противника за удоволствие на приятелската клика.
Училището се връща към своето ежедневие.
Обръщам се и търся Роман, искам да го сразя с победоносна усмивка, но той вече е изчезнал. Вдигам рамене, хващам Деймън под ръка и го повеждам. Тръгвам към паркинга, а Хевън и Майлс, приятелите, които ми липсваха толкова много, ни следват.
— Хей, нали знаете, че ви обичам? — обръщам се към тях. Знам, че това ще ги шокира, но трябваше да им го кажа.
Те се споглеждат тревожно и се питат какво е станало с момичето, което до вчера заслужено носеше прякора Ледената кралица.
— Ъ… добре… — кима Хевън.
Протягам ръце и ги притискам до себе си, като шепна в ухото на Майлс:
— Каквото и да правиш, не спирай да пееш и играеш, това ще ти донесе… — запъвам се и се чудя дали да му кажа, че току-що видях ярките светлини на „Бродуей“, но решавам, че това би го лишило от амбиция, затова казвам — много щастие.
И без да дочакам отговор, се обръщам към Хевън. Много бързам. Трябва да заведа Деймън колкото може по-скоро у Ава, но искам да й кажа две-три думи, да я накарам да обикне себе си малко повече, да й кажа да не подражава на другите и да я убедя, че Джош е прекрасен човек. И е готов да я чака, колкото трябва.
— В теб има толкова много красиви неща — шепна в ухото й. — Ти имаш какво да дадеш на приятелите си. Ще ми се да можеш да видиш колко ярко блести звездата ти.
— Пфу! — засмива се тя и се освобождава от прегръдката ми. — Евър, добре ли си?
Поглежда към Деймън, после отново към мен и пита:
— Какво му става? Защо се е сгърчил така?
Клатя глава и влизам в колата. Нямам време за губене. Преди да подкарам, се обръщам към тях.