Обвинението прозвучава ясно, въпреки че очите му все още са затворени.
— Ти ме изоставяш.
Казвам му последно сбогом, затварям вратата зад себе си и чак тогава осъзнавам, че не говори за миналото.
Той предвижда нашето бъдеще.
Четирийсет и трета глава
Излизам от стаята, влизам в кухнята с натежало сърце и вдървени крайници и с всяка отдалечаваща ме от Деймън стъпка силите ме напускат все повече.
— Добре ли си? — пита ме Ава.
Стои до печката, прави чай. Сякаш всичко си е както преди, сякаш през изминалите часове не се е случило нищо.
Търся опора в стената и не отговарям, нямам сили да говоря. Чувствам се празна, нещастна, самотна и объркана. Но не и добре.
Защото съм предателка. Престъпница. Най-лошият човек на земята. Представяла съм си тази сцена, тези последни минути с Деймън поне милион пъти и нито веднъж не ми е идвало наум, че може да свърши така.
Не съм си представяла, че може да ме обвини. Въпреки че го заслужавам.
— Нямаш време — поглежда Ава към стенния часовник. — Искаш ли малко чай, преди да тръгнеш?
Клатя глава. Трябва да й кажа още няколко неща и да се отбия на две-три места, преди да си отида завинаги.
— Знаеш какво да правиш, нали? — питам и изчаквам да кимне, преди да поднесе чашата към устните си. — Защото сега всичко зависи от теб, Ава. Ако не стане така, както си мисля, ако се окаже, че единствената, която се връща назад, съм аз, тогава ти си единствената ми надежда.
Срещам погледа й и го задържам, за да й покажа колко важно е всичко това.
— Трябва да се погрижиш за Деймън. Той… той не заслужава това и… — гласът ми секва. Притискам устни една към друга и свеждам поглед. Знам, че е време да тръгвам, но трябва да довърша. — И внимавай с Роман. Той е красив и очарователен, но това е само фасада. Той е зъл човек, опита се да убие Деймън и е виновен за всичко случило се.
— Не се безпокой — казва бързо тя. — Изобщо не го мисли. Имам всичко необходимо. Противоотровата е в шкафа ми, сиропът ферментира и на третия ден ще добавя онази билка, както се разбрахме. Въпреки че не вярвам да потрябва. Знам, че всичко ще стане, както си го планирала.
Виждам искрения й поглед и си отдъхвам, благодарна, че мога да разчитам на нея.
— Ти тръгвай за Съмърленд, аз ще се погрижа за останалото — прегръща ме тя и ме притиска здраво към гърдите си. После добавя: — Пък кой знае? Може би един ден отново ще се озовеш в „Лагуна бийч“ и всичко ще започне отначало.
И докато говори, се смее. Искам и аз да се засмея с нея, но не успявам. Най-лошото нещо на думата „сбогом“ е, че никога не можеш да я произнесеш с лекота.
Отдръпвам се, кимам и преди да натисна дръжката на входната врата, едва произнасям „благодаря“, защото имам чувството, че ако кажа още нещо, съвсем ще се срина.
— Няма защо да ми благодариш — следва ме Ава. — Сигурна ли си, че не искаш да погледнеш Деймън за последен път?
Стоя там с ръка върху дръжката и обмислям изкусителната възможност, но миг по-късно поемам дълбоко въздух и поклащам глава. Няма смисъл да протакам повече, а и не искам да видя отново обвинението в очите му.
— Вече си казахме сбогом — казвам, прекрачвам прага и тръгвам към колата. — А и нямам време. Трябва да свърша още нещо.
Четирийсет и четвърта глава
Завивам по улицата на Роман, паркирам отпред, втурвам се към вратата и я ритам зверски. Дървото се цепи, разхвърчават се трески, тя се залюлява на пантите си и се отваря. Влизам с надеждата да го намеря неподготвен, да вкарам няколко юмрука в чакрите му и да свърша с него веднъж завинаги.
Вървя крадешком, очите ми се стрелкат из кремавите стени, пълните с копринени цветя вази и обичайните репродукции: „Звездна нощ“ на Ван Гог, „Целувката“ на Густав Климт и една огромна по размерите си репродукция на „Раждането на Венера“ на Ботичели, сложена в позлатена рамка и окачена над камината. Всичко изглежда толкова нормално, че не мога да не се запитам дали не съм сгрешила адреса.