— Да знаеш, че колата й изобщо не е толкова готина — казвам, поглеждам към часовника си и се чудя къде, по дяволите, е Брандън. Отдавна трябваше да е тук. — Мазда „Миата“ е много по-добра.
— Моля? — Рейчъл вдига вежди и ме поглежда недоверчиво. — А ти кога си карала беемве или мазда?
Повтарям думите в главата си. Наистина, нямам представа защо ги казах.
— Ъ… не съм — свивам рамене. — Но… предполагам, че съм го чела някъде.
Тя ме оглежда от глава до пети, спира поглед на черния пуловер с остро деколте и на влачещите се по земята дънки.
— Откъде взе това? — хваща ме за китката.
— Ох, стига, моля ти се! Виждала си го милион пъти — казвам и се опитвам да освободя ръката си, защото виждам, че Брандън се задава. Поглеждам го и си казвам, че наистина е много сладък с този паднал над очите му кичур.
— Не часовника, глупачке, а това.
И тя посочва гривната до часовника — сребърна, с конска подкова, инкрустирана с малки кристали. На мен също не ми изглежда позната, но когато я поглеждам, незнайно защо ми прималява.
— Не… знам — мърморя и трепвам, когато виждам скептичния й поглед. — Може би леля ми я е изпратила. Нали помниш, разказвала съм ти за нея. Тя живее в „Лагуна Бийч“…
— Кой живее в „Лагуна Бийч“? — пита Брандън и слага ръка на раменете ми.
Навежда се и ме целува, а Рейчъл извърта поглед. Но устните му ми се струват непознати и студени и аз неволно се отдръпвам.
— Дойдоха да ме вземат — казва Рейчъл, хуква към спортната кола на майка си и вика през рамо. — Обади се, ако нещата довечера се променят.
Брандън ме поглежда, притиска ме до себе си толкова силно, че направо се вклинявам в гръдния му кош и това кара стомахът ми да се разбунтува.
— Какво да се промени? — пита той, без да обръща внимание на опитите ми да се освободя от ръцете му.
Не забелязва липсата ми на ентусиазъм, което си е истинско облекчение, защото нямам обяснение за това.
— Иска да отидем на парти у Джейдън, но довечера съм на смяна като детегледачка — казвам, тръгвам към джипа му и хвърлям чантата си вътре.
— Искаш ли да намина? — усмихва се той. — В случай че имаш нужда от помощ?
— Не — отвръщам прекалено бързо и прекалено енергично, виждам изражението му и разбирам, че трябва да дам някакво обяснение. — Райли си ляга късно, така че надали е добра идея.
Той ме поглежда, очите му шарят тревожно из лицето ми, сякаш и той усеща каква огромна грешка е това между нас, щом се чувстваме така странно. После свива рамене и се съсредоточава в пътя. Предпочита да кара в мълчание. Поне аз и той мълчим. Касетофонът му е надут до дупка. Обикновено това ме изнервя, но днес съм доволна, предпочитам да слушам ужасната му музика, отколкото да си мисля как не искам да го целувам.
Поглеждам го бавно, имам предвид — наистина го гледам, както не съм го правила от момента, когато станахме гаджета. Оглеждам вълнистите вежди около големите зелени очи с леко наклонени надолу външни ъгли, на които никога не съм могла да устоя… освен днес. Днес устоявам без проблем. И като си помисля, че до вчера покривах страниците на дневника си с неговото име, просто не мога да разбера какво става.
Той усеща втренчения ми поглед, усмихва се и хваща ръката ми. Вплита пръсти в моите и ги стиска така, че започва да ми се гади. Но се насилвам да се усмихна в отговор и да стисна пръсти, както се очаква от една интимна приятелка. После извъртам очи към прозореца и за да потисна гаденето, се заглеждам в мокрите улици, боровете и наклонените покриви на къщите, докато се радвам тайно, че скоро ще си бъда вкъщи.
— Какво се разбираме за довечера? — пита той, завива по алеята пред нас, спира музиката и ме поглежда с онзи влажен поглед, който ми е дошъл до гуша.
Притискам устни една към друга, пресягам се за чантата, притискам я до гърдите си като щит и заемам отбранителна позиция.
— Ще ти пратя съобщение — измърморвам и за да избегна погледа му, се обръщам и се заглеждам в поляната на съседната къща, където съседът играе кеч с дъщеря си.
Хващам дръжката, нетърпелива да се махна оттук и да се прибера у дома, натискам я и стъпвам с единия крак на земята, когато чувам зад себе си:
— Не забравяш ли нещо?
Поглеждам към чантата, тя е единственият ми багаж, но когато вдигам поглед към него, разбирам, че той не говори за това. И тъй като има само един начин да приключа по-бързо, без да повдигам повече подозрения у него и у себе си, се навеждам, затварям очи и притискам устни в неговите. Те са гладки, спокойни, но са ми безразлични и не събуждат в мен обичайната тръпка.