— Аз… ще се чуем по-късно — мънкам, изскачам от джипа и избърсвам устни с ръкав още преди да стигна до вратата.
Влизам на бегом и се отправям директно към детската. Едва не се спъвам в разпръснатите по пода пластмасово барабанче, китара без струни и малък черен микрофон, който всеки миг ще се пръсне на парчета, ако Райли и приятелката й не спрат да го дърпат и да се бият за него.
— Нали се разбрахме? — крещи Райли и дърпа микрофона към себе си. — Аз ще пея песните на момчетата, а ти на момичетата. Какъв ти е проблемът?
— Проблемът е — пъшка приятелката й и й извива ръцете, за да се добере до ценния предмет, — че тук няма песни на момичета. И ти го знаеш много добре.
Райли свива рамене:
— Вината не е моя. Оплачи се на рок бандата.
— Ти си толкова… — започва другата, но ме вижда да стоя на прага и да клатя укоряващо глава, и спира по средата на обидата.
— Трябва да се редувате — казвам и поглеждам строго към Райли, но вътрешно се радвам, че има проблем и аз мога да се справя с него, въпреки че никой не ме моли за това.
— Емили, ти ще изпееш следващата песен. Райли, ти си след нея и така нататък. Договорихме ли се?
Емили грабва микрофона от Райли, а тя извърта очи.
— Мама тук ли е? — игнорирам цупенето й, вече съм свикнала с нейните капризи.
— В стаята си е. Приготвя се — казва тя, изчаква ме да изляза от стаята и шепне на приятелката си. — Добре, аз ще изпея „Мъртвороден“, а ти ще изпееш „Подлец“, искаш ли?
Влизам в стаята си, хвърлям чантата на земята и отивам в стаята на мама. Облягам се на арката между спалнята и банята й и я наблюдавам, докато се гримира. Спомням си колко обичах да гледам как го прави, когато бях малка, и си мислех, че тя е най-красивата жена в целия свят. Гледам я сега, имам предвид обективно, и не мога да не призная, че за майка от предградията тя наистина е прекрасна.
— Как мина училището? — пита мама и върти глава от едната на другата страна, за да провери дали е нанесла равномерно пудрата.
— Добре — измърморвам. — Имахме тест по физика. Не съм сигурна, че съм се справила много добре — казвам, въпреки че не го вярвам наистина. Просто не знам как да й обясня, че всичко около мен е някак странно, неестествено, излязло от равновесие. Затова се опитвам да предизвикам някаква реакция, което би върнало нещата по местата им.
Но единствената й реакция е една дълбока въздишка, след което тя се заема с очите — минава с четката по миглите си, слага малко фон дьо тен, за да скрие бръчиците, поглежда ме в огледалото и казва:
— Сигурна съм, че си се справила чудесно. Всичко ще бъде наред.
Прокарвам ръка по гладката стена и чувствам, че трябва да си отида в стаята и да се успокоя. Да послушам музика, да почета хубава книга, каквото и да е, само да освободя съзнанието си от неясните съмнения.
— Съжалявам, че ти казахме за излизането си в последната минута. Сигурно проваляме плановете ти за вечерта.
Свивам рамене и започвам да въртя ръката си ту нагоре ту надолу, наблюдавам играта на отразената в кристалите на гривната светлина от флуоресцентната лампа и се мъча да си спомня откъде я имам.
— Няма нищо — отговарям. — Ще има още много петъчни вечери.
Мама остава с вдигната четчица за мигли в ръка и ме поглежда учудено в огледалото.
— Евър, ти ли си това? — засмива се накрая. — Има ли нещо, което трябва да знам? Защото тези думи сякаш са изречени не от дъщеря ми.
Поемем дълбоко въздух и вдигам рамене. Много ми се иска да й кажа, че с мен става нещо странно, нещо, което не мога да определя, но то ме кара да се чувствам сякаш… не съм аз.
Но замълчавам. Как да й го обясня, като не мога да го изясня дори за себе си? Знам само, че вчера се чувствах отлично, а днес точно обратното на отлично — усещам се някак… отчуждена, сякаш не ми е мястото тук, като кръгло момиче в квадратен свят.
— Знаеш ли, нямам нищо против, ако решиш да си поканиш приятели — казва тя и насочва вниманието към устните си, покрива ги с плътно червило, после минава веднъж с блясъка и оглежда ефекта. — Стига да не са повече от трима и това да не означава, че ще оставиш сестра си без надзор.
— Благодаря — кимам и се насилвам да се усмихна, за да демонстрирам, че всичко е наред, — но ми се ще тази вечер да си почина малко.