Оглежда ме внимателно, после хвърля поглед към колата.
— Може би — кимам неопределено. — Не съм сигурна.
— Взе ли раницата?
Кимам, този път уверено.
— Взе ли телефона си?
Потупвам по раницата.
— А мозъка си взе ли?
Засмивам се. Наистина се държа странно, дори повече от странно. Но през последните няколко дни започнах да свиквам с неадекватното си поведение.
— Взе ли синия суичър от шампионата на мажоретките? — усмихва се тя.
— Ето, това е! — казвам и усещам, че сърцето ми бие бясно в гърдите. — Забравих го на брега. Кажи на мама и татко, че ей сега се връщам.
И се обръщам, но Райли ме дърпа за ръкава.
— Споко. Татко го намери и го хвърли на задната седалка. Сега може ли да тръгваме?
Оглеждам се за последен път и тръгвам след Райли. Сядам на задната седалка и татко подкарва. В същия момент чувам бръмченето на телефона. Изравям го от раницата и едва успявам да натисна копчето за съобщенията, когато Райли наднича през рамото ми и се опитва да го прочете. Принуждава ме да се извъртя, това принуждава Жълтурко да скочи от скута ми и да ме изгледа така, че да ми стане ясно колко съм го разстроила. Но Райли не се отказва, продължава да точи врат. Скривам телефона зад себе си и правя това, което винаги правя.
— Мамо! — надавам вой.
Тя прелиства поредната страница от списанието си и казва машинално:
— Престанете и двете!
— Дори не ни погледна — казвам ядосано. — Аз не правя нищо. Райли не ме оставя на мира.
— Защото те обича — обажда се татко и среща погледа ми в огледалото. — Толкова те обича, че иска да е непрекъснато до теб. Не може да ти се насити.
Думите му изпращат Райли в другия край на седалката. Тя притиска тяло до вратата и изсумтява едно презрително „Пфу!“
Прибира краката си колкото може по-далече от мен и създава нови неудобства за Жълтурко. После потръпва драматично, сякаш самата мисъл да е непрекъснато до мен я отвращава. С татко се споглеждаме в огледалото и се засмиваме с глас.
Отварям телефона и виждам, че съобщението е от Брандън: Извинявай. Държах се гадно. Обади ми се довечера. Моментално му изпращам една усмивка с надеждата да го зарадвам, докато измисля и напиша нещо по-мило.
Облягам глава на прозореца и вече притварям очи, когато Райли се обръща към мен и казва:
— Не можеш да се върнеш обратно, Евър. Не можеш да промениш миналото. То вече се е случило.
Присвивам поглед и се вторачвам в нея. Нямам представа за какво говори. Понечвам да попитам, но тя ме изпреварва:
— Това си е нашата съдба. Не твоята. Не си ли се замисляла някога, че ти си предопределена да оцелееш? Че причината да останеш жива може да не е само в Деймън?
Гледам я с отворена уста и се опитвам да намеря смисъла на казаното. Поглеждам към мама и татко, за да разбера дали чуват какво говори, и откривам, че всичко е замръзнало. Ръцете на татко са залепнали за волана, невиждащите му очи гледат право напред, страницата от списанието на мама е обърната наполовина, а опашката на Жълтурко е започнала помахването, но, изглежда, никога няма да го довърши. Останалите коли профучават покрай нас, а нашата стои неподвижно на пътя. Райли ме гледа настойчиво и се навежда към мен. Става ми ясно, че единствено ние с нея се движим.
— Трябва да се върнеш — казва тя твърдо и уверено. — Трябва да намериш Деймън, преди да е станало прекалено късно.
— Късно за какво? — крещя и я поглеждам в очите, като отчаяно искам да разбера какво става. — И кой е този Деймън? Защо споменаваш това име? Какво означава…
Но преди да завърша, тя вече се отдръпва от мен, сякаш този разговор не се е състоял.
— Какво ми се вреш? — върти нервно глава. — Сериозно, Евър. Не нарушавай границата! Защото той може да си говори каквото иска — сочи към татко, — но аз изобщо не се интересувам от теб.
Обръща ми гръб и запява заедно с айпода си, вживява се в песента на Кели Кларксън и крещи така, че едва разпознавам мелодията.
Не обръща внимание на мама, която се усмихва и я потупва по коляното, нито на татко, който ме гледа през огледалото и ми се усмихва, сякаш иска да сподели шегата си само с мен.
Все още се усмихва, когато един огромен камион изниква пред нас, връхлита ни странично и преобръща отново целия ми свят.
Четирийсет и осма глава