— Така ли? — вдига той вежди и се навежда към мен. Значи ти доставя удоволствие това ровичкане в миналото, помненето на всякакви места и дати, вглеждането в живота на хора, живели преди векове? Наистина ли не те отегчава? Или все пак те отегчава до смърт?
Отегчава ме само когато тези места и дати са свързани с приятеля ми и шествековните му гуляи.
Но това не го казвам на глас, а само в ума си. Иначе свивам рамене и казвам:
— Всъщност се справих добре. Не беше трудно. Имам отличен.
Той кима. Очите му не изпускат моите нито за миг.
— Радвам се да го чуя — усмихва се накрая. — Миноз иска от мен да наваксам материала през уикенда. Искаш ли да ми помогнеш?
Поглеждам към Хевън и виждам, че очите й потъмняват, а аурата й става наситено зелена от завист. Обръщам поглед към Майлс, който е приключил с огледалото и пише съобщение на Холт, и накрая към Деймън. Той като че ли не ни забелязва, загледан в нещо, което аз поне не мога да видя. Съзнавам, че всички останали го харесват и аз трябва да му помогна, но въпреки това вдигам рамене и казвам:
— Сигурна съм, че нямаш нужда от помощ. Ще се справиш и сам.
Очите му срещат моите и колкото и да си повтарям, че няма нищо неестествено в него, усещам, че кожата ми настръхва и стомахът ми се свива. Той се усмихва, разкрива два реда безупречно бели зъби и казва:
— Благодаря ти за комплимента. Въпреки че не беше длъжна да го казваш.
Пета глава
— Какво става между теб и новия? — пита Хевън, когато останалите тръгват към клас.
— Нищо — тръсвам глава и хвърлям поглед към Деймън, Майлс и Роман пред нас, които говорят и се смеят като стари приятели.
— Хайде, стига — дразни се тя. — От километри се вижда, че не го харесваш.
— Много смешно, няма що! — свивам устни и продължавам да следя с поглед Деймън, моя красив приятел, страхотното ми гадже, интимния ми приятел, партньор (време е да намеря точната дума), който не ми е казал и дума от часа по английски насам. Моля се причината да не е тази, за която си мисля — вчерашното ми поведение и това, че му отказах за уикенда.
— Аз също мисля, че не е смешно — поглежда ме Хевън. — И за слепите е ясно, че мразиш новите хора.
Думите й звучат много по-приятелски от онези, които чувам в главата й.
Притискам устни една към друга и впервам поглед напред, за да не извъртя очи. Обещах си да се отърва от този навик. Но тя слага ръка на кръста, присвива натежалите си от грим очи под огненочервените кичури на бретона и казва:
— Доколкото си спомням, а аз си спомням добре, мразеше и Деймън, когато се появи за пръв път в училище.
— Не е вярно! — завъртам очи въпреки обещанието си.
И си мисля: разбира се, че не е вярно. Само давах вид, че го мразя. Истината е, че се влюбих в него от пръв поглед и го обичах през цялото време… с изключение на моментите, когато наистина го мразех. Но дори и тогава го обичах. Само че не исках да си призная…
— Извинявай, но аз не мисля така — тръсва глава тя и нарочно разбърканата коса пада върху лицето й. — Спомняш ли си, че не искаше да го каниш у вас на онова парти за Хелоуин?
Въздъхвам, ядосана от глупавия разговор. Мислено съм при Деймън, но се правя, че я слушам, и казвам, докато бързам към клас:
— Да, а ти случайно да си спомняш, че двамата се целунахме за пръв път точно през онази вечер?
Но веднага съжалявам за думите си. Сещам се, че тогава Хевън ни видя край езерото и това й разби сърцето.
Но тя подминава тази подробност, предпочита да изясни настоящия случай, вместо да чопли в миналото.
— А може би ревнуваш, че Деймън си има нов приятел? Някой, който не се казва Хевън?
— Глупости! — казвам, но думата излиза прекалено бързо от устата ми, за да ми повярва. — Деймън си има много приятели.
Само дето и двете знаем, че не е така.
Тя препречва пътя ми, изглежда ме със здраво стиснати устни и накланя глава. Чака. Няма как, съзнавам, че съм отишла твърде далеч и трябва да продължа.
— Има си теб, Майлс и… — и мен, но последното не го казвам на глас, защото списъкът е обидно кратък, а знам, че нейната цел е да призная, че той няма приятели.
Освен това Деймън никога не излиза с Хевън и Майлс, ако аз не съм с тях. Прекарва всяка свободна минута с мен. А когато не сме заедно, ми изпраща постоянен поток от мисли и образи, за да не прекъсваме връзката си. Така сме непрекъснато заедно. Няма да крия, че това ми харесва много. Може би защото само с него мога да покажа истинската си същност — да не крия способността си да чета мислите на другите, да усещам енергията и да виждам аури. Само с Деймън мога да сваля защитата и да съм истинската Евър.