Когато се опомням, се виждам да седя на леглото си с широко отворена уста в ням писък, изгубила за втори път в една и съща година близките си. Ехото от последните думи на Райли все още звучи в мен:
Трябва да намериш Деймън, преди да е станало прекалено късно!
Скачам от леглото, спускам се към кабинета, отварям хладилника и откривам, че еликсирът и противоотровата са изчезнали. Нямам представа дали аз съм единствената върнала се назад във времето, а другите са си останали същите, и дали Деймън все още е в опасност.
Тичам бързо надолу и стъпалата се сливат в пързалка под краката ми. Нямам представа кой ден сме и колко е часът, но знам едно — че трябва да отида у Ава, преди да е станало късно.
Стъпвам на долната площадка и чувам гласа на Сабин.
— Евър? Ти ли си?
Замръзвам на място. Тя се появява с изцапана престилка и чиния, пълна с ореховки.
— Добре, че си тук — усмихва ми се срамежливо. — Тъкмо изпробвах рецептата на майка ти за онези ореховки. Искам да ги опиташ и да ми кажеш дали съм ги улучила.
Стоя като закована и мигам. Това е единственото, което съм способна да направя. Налагам си спокойствие, макар да не знам откъде ще го намеря, и казвам:
— Сигурна съм, че са чудесни. Виж, Сабин, аз…
Но тя не ме слуша. Килва глава на една страна и въздъхва:
— Добре, де, няма ли поне да ги опиташ?
Разбирам, че този път въпросът не е дали ще ям, или не. Тя чака одобрението ми. Моето одобрение. Пита се дали наистина може да се грижи за мен, дали не е отговорна за лошото ми поведение и се обвинява, че ако бе полагала повече усилия, нищо от това нямаше да се случи. Моята умна, висококвалифицирана леля, която не е губила нито едно дело в съда, чака моето одобрение.
— Само една — упорства тя. — Няма да те отровя.
Поглеждам я изпитателно, любопитна да разбера дали случайно избраните думи са своеобразно послание, че трябва да бързам. Но дори и да е така, трябва да се оправя първо тук.
— Знам, че сигурно не са толкова вкусни като на майка ти, нейните бяха върховни, но тази сутрин се събудих с непреодолимо желание да ги изпробвам. И си помислих…
Знам, че е напълно способна да изтъкне хиляди аргументи, за да ме накара да опитам, затова се пресягам и вземам една. Какво толкова, ще я изям набързо и тръгвам. Но когато виждам издълбаната в средата на ореховката буква „Е“, разбирам.
Ето го моя знак.
Онзи, който чаках толкова дълго.
Когато изгубих всяка надежда, Райли най-после се появи. И изписа буквата ми на най-малката ореховка, както правеше у дома.
Поглеждам към най-голямата и виждам буквата „Р“. Сега вече съм сто процента сигурна, че е тя. И че това е тайното послание, знакът, който обеща да ми изпрати, преди да си замине.
Но понеже не ми се иска да изпадам в ролята на шантава глупачка, която намира тайни послания в чиния с домашни ореховки, поглеждам към Сабин и питам:
— Ти ли… — соча към сладката с буквата си — … написа това?
Тя се вглежда в ореховката, после в мен и клати глава.
— Виж, Евър, ако не искаш, да ги опиташ, тогава недей. Просто си помислих…
Но преди да довърши, грабвам ореховката и я излапвам. Затварям очи, за да усетя вкуса й, и веднага си представям, че съм си у дома, онова благословено място, което имах щастието да посетя още веднъж, нищо, че беше за кратко. Но докато дъвча хрупкавата вкуснотия, осъзнавам, че „у дома“ не е даденост. Това, което превръщаше едно място в дом, бяха хората.
Сабин ме гледа притеснено, чакайки мнението ми.
— Веднъж бях направила, но не станаха така вкусни като на майка ти — казва свенливо, нетърпелива да чуе как са станали този път. — Тя казваше, че използва тайна съставка. Приемах го на шега, но сега започвам да се питам дали не е било истина.
Преглъщам, усмихвам се и казвам:
— Да, имаше тайна съставка.
Виждам лицето й да потъмнява, чуди се дали това не означава, че не съм ги харесала, и бързам да добавя:
— Тайната е капчица любов. И виждам, че си сипала щедро от нея, защото са превъзходни.
— Наистина ли? — светва лицето й.
— Наистина — прегръщам я, но бързо се отдръпвам. — Днес сме петък, нали?
Тя вдига вежди.
— Да, петък сме. Защо? Добре ли си?
Кимам и изхвърчам от дома. Имам по-малко време, отколкото предполагах.