Един удар и Роман ще мине в историята.
Но преди да го поваля, трябва да свърша още нещо. Поглеждам го твърдо, без да мигам, и казвам:
— Деймън не е убил Дрина. Аз го направих.
— Добър опит — засмива се той. — Жалък, сълзлив, но все пак опит. Само че няма да мине. Няма да спасиш Деймън по този начин.
— Защо не? След като искаш да възстановиш справедливостта, след като искаш око за око и така нататък, трябва да знаеш, че аз я убих. — Междувременно добивам увереност и гласът ми укрепва: — Аз убих онази кучка.
Той залита. Съвсем лекичко, но достатъчно, за да забележа.
— Тя беше напълно обсебена от Деймън, сигурно го знаеш, нали? Знаеш, че мислеше само за него.
Той трепва. Не потвърждава, нито отрича, но това потрепване ми дава сили да продължа, знам, че всяка дума е точка в моя полза.
— Искаше да ме унищожи, да запази Деймън за себе си. Чаках я месеци наред да се откаже и да си тръгне, но тя избра да се появи в дома ми и да ме нападне. И… когато разбрах, че няма да се махне от живота ми и ще продължи да ме преследва докрай… я убих.
Разказвам всичко със спокойствие, което не чувствах нито тогава, нито сега. Пропускам да разкрия страховете си и чувството за безпомощност, което ме преследваше тогава.
— Беше толкова лесно — усмихвам се блажено, сякаш споменът ми доставя удоволствие. — Наистина. Трябваше да го видиш. Тя стоеше пред мен с буйната си огненочервена коса и бяла кожа и в следващия миг изчезна напълно. И между другото, Деймън се появи чак когато всичко приключи. Така че ако искаш да намериш виновника, вини мен, не него.
Замлъквам, но не откъсвам поглед от него, пръстите ми са свити в юмрук, готова съм да нападна, но вместо това питам:
— Е, какво ще кажеш сега? Все още ли искаш да ходиш с мен? Или предпочиташ да ме убиеш? И в двата случая ще те разбера.
Слагам ръка на гърдите му и го притискам към вратата. Колко лесно бих могла да сваля гарда с няколко сантиметра, да ударя с всички сили и да приключа с него!
— Ти? — думите му звучат по-скоро като въпрос вместо като обвинение, сякаш се бори със съвестта си. — Ти, а не Деймън?
Кимам и стягам мускули, готвя се за удар. Знам, че нищо не може да ме спре да вляза в стаята. И вече вдигам юмрук, когато го чувам да казва:
— Все още не е прекалено късно. Ще успеем да го спасим.
Спирам. Юмрукът ми увисва във въздуха, на половината път до целта си, а аз се чудя дали не ме будалкат.
Той клати отчаяно глава и мълви:
— Не знаех… Бях сигурен, че е той… Той ми даде всичко… Той ми даде живот… този живот. Мислех, че е той…
Минава покрай мен, хуква надолу по стълбите и извиква:
— Иди при него. Аз ще донеса противоотровата.
Петдесета глава
Втурвам се в стаята и първото нещо, което виждам, е Деймън. Все още лежи на канапето и изглежда по-слаб и блед отпреди.
Второто нещо е Райни. Коленичила е до него и слага мокри кърпи на челото му. Вижда ме и очите й се разширяват от удивление. Веднага вдига ръка и крещи:
— Евър, не! Ако искаш да спасиш Деймън, не се приближавай. Не разкъсвай кръга.
Поглеждам надолу и виждам някаква бяла зърнеста субстанция, оформена в съвършен кръг около тях. Вдигам отново поглед към нея и се чудя какво иска тя, защо стои до Деймън и не ме пуска в кръга. Извън Съмърленд ми изглежда още по-зловеща с призрачно бледото си лице с остри черти и огромни черни като въглен очи.
После поглеждам към Деймън, виждам, че се бори за всяка глътка въздух, и решавам да отида при него, независимо от предупреждението. Защото вината за състоянието му е моя. Аз го изоставих. Зарязах го като първа глупачка, егоистка и наивница, която си мислеше, че всичко ще се нареди по плана й, само защото така й се искаше. Избягах и оставих Ава да събира парченцата.
Пристъпвам напред, пръстите на вдигнатия ми във въздуха крак преминават линията на кръга, когато Роман връхлита в стаята, вижда Райни до Деймън и извиква:
— Какво прави тя тук, по дяволите!
Не му вярвай — шепне с металния си глас тя и погледът й се мести от него на мен. — Той знаеше, че съм тук от самото начало.
— Нищо не съм знаел. Никога не съм те виждал досега — клати глава той. — Съжалявам, скъпа, но госпожичките от католическите училища не са ми слабост. Предпочитам малко по-предизвикателни, като Евър.