— Познаваме и Деймън. Той ни помогна веднъж беше много отдавна. — Поглежда ме и когато вижда, че съм готова да й обърна гръб, казва бързо. — Но ако изчакаш още няколко часа да узрее противоотровата, Роми ще дойде и тогава…
Обръщам поглед към Деймън. Тялото му се съсухря пред очите ми, кожата му изтънява и избледнява, очите му хлътват, дишането става все по-трудно, всяко следващо поемане на въздух е по-слабо от предишното. Разбирам, че имам само един избор.
Обръщам гръб на Райни и питам Роман:
— Какво трябва да направя?
Петдесет и първа глава
Роман кима, взема бутилката от ръцете ми и казва.
— Ще ни трябва нещо остро.
Примигвам объркано.
— Какви ги говориш? Ако тук има противоотрова, както твърдиш, защо не му я дадем да я изпие? Тя… е готова, нали?
Стомахът ми се гърчи под тежкия му поглед, който не изпуска моя нито за миг.
— Напълно готова. Но й трябва една последна съставка, за да подейства.
Свивам устни, трябваше да се сетя, че няма да е просто, щом е замесен Роман.
— Каква съставка? — питам и гласът ми трепери заедно с цялото ми същество. — Каква игра играеш сега?
— Хей, спокойно! — усмихва се той. — Не е толкова сложно. И със сигурност няма да ни отнеме часове.
И кима с глава към Райни.
— Всичко, което ни трябва, са няколко капки от твоята кръв.
Взирам се в него, опитвам се да разбера. Какво значение има моята кръв?
Роман отговаря спокойно на незададения въпрос:
— За да спасим безсмъртния ти приятел, трябва да му дадем противоотровата заедно с малко кръв от неговата истинска любима. Вярвай ми, това е единственият начин.
Стоя неподвижно, изплашена не от това, че ще пролея няколко капки кръв, а че ще бъда измамена и ще загубя Деймън завинаги.
— Нали си сигурна, че ти си истинската любов на Деймън? — пита той и устните му се свиват до две тънки линии. — Или да извикам Стейша?
Оглеждам се, грабвам една ножица, насочвам я към китката си и съм готова да действам, но в същия миг Райни извиква:
— Недей, Евър! Не го прави! Това е капан. Не му вярвай!
Но Деймън отпада с всяка секунда, дишането му едва се чува. Няма време за губене. Усещам със сърцето си, че му остават няколко минути. Забивам ножицата в китката си, острите й ръбове пробиват кожата и почти прерязват китката. Кръвта бликва нагоре като гейзер, после, подвластна на гравитацията, се устремява надолу. Пронизителният писък на Райни заглушава всичко останало, докато коленичилият до мен Роман събира кръвта.
Усещам слабост, завива ми се свят, но след миг вената се затваря и всичко е както преди. Грабвам бутилката с противоотровата, пренебрегвам протестите на Райни и влизам в кръга. Изблъсквам я и коленича до Деймън, слагам ръка под главата му и му давам да пие. В същото време дишането му се забавя съвсем и спира напълно.
— Не! — крещя неистово. — Не умирай!
Изсипвам цялото съдържание в гърлото му, решена да го върна към живота, както някога ме върна той.
Прегръщам го и говоря, каквото ми дойде наум. Другите в стаята притихват, но аз виждам само Деймън, моята любов, моята вечна половинка, моето друго аз, отказвам да му кажа сбогом, продължавам да се надявам. Изливам и последната капка в устата му, лягам върху гърдите му и допирам устни до неговите, давам му моя дъх, моя живот и нашепвам думите, които някога ми беше казал той:
— Отвори очи и ме погледни.
И отново, и отново…
Докато най-после той ги отваря.
— Деймън! — крещя и обливам лицето му със сълзите си. — Слава Богу, ти се върна! Колко ми липсваше само! Обичам те, Деймън, и ти обещавам вече никога, никога няма да се отделя от теб, само… само ми прости, моля те!
Клепачите му бавно се повдигат, устните му се раздвижват, опитват се да изрекат думи, които не чувам. Навеждам ухо към него и изведнъж бурни аплодисменти заглушават всеки друг шум.
Роман стои до мен и пляска с ръце. Проникнал е в кръга на Райни, която сега се крие в ъгъла на стаята.
— Браво! — изкривява той подигравателно устни и мести поглед от мен към Деймън. — Браво, Евър. Беше много… трогателно, бих казал. Не ми се случва често да стана свидетел на подобна сърцераздирателна сцена.